ТОМАС МАН — СМЪРТ ВЪВ ВЕНЕЦИЯ
.
Густав Ашенбах, или фон Ашенбах, както официално гласеше името му от петдесетия рожден ден насам, реши един ранен пролетен следобед на 19… година, която месеци наред бе така заплашителна за нашия континент, да предприеме по-далечна разходка. Той напусна самичък жилището си на Принцрегентщрасе в Мюнхен. Раздразнен от трудната и опасна работа от предобедните часове, която тъкмо сега изискваше върховно внимание, съобразителност, настойчивост и твърдост на волята, писателят не бе успял дори след обяда да възпре продължилия да се движи творчески механизъм на духа, оня motus animi continuus[1], в който според Цицерон се крие същността на убедителността. Не го навести и облекчителната дрямка, тъй необходима му поне веднъж дневно поради нарастващата с възрастта слабост. Ето защо скоро след чая излезе на открито с надеждата, че въздухът и движението ще го освежат и ще му помогнат да дочака ползотворна вечер.
Беше началото на май и след няколко студени и влажни седмици внезапно бе нахлуло знойно лято. В Английската градина до града беше душно като през август, макар дърветата там да бяха покарали едва първите си нежни листенца, и бе пълно с коли и пешеходци, дошли на разходка. В Аумайстер, където го отведоха все по-тихи и по-тихи алеи, Ашенбах спря за малко, за да хвърли поглед към оживения от народ ресторант-градина, пред който бяха спрели няколко файтона и екипажа. Оттам вече по залез-слънце пое по обратния път от парка през ливадите. И понеже над Фьоринг виснеха буреносни облаци, пък се почувства и уморен, та реши да изчака пред Северното гробище трамвая, за да се върне в града.
На спирката и около нея нямаше хора. Коли не се виждаха нито по павираната Унгерершрасе, по чиито лъскави самотни релси се стигаше до Швабинг, нито по шосето за Фьоринг. Не се мяркаше жив човек и зад оградите на каменоделците, където кръстове, възпоменателни плочи и паметници, чакащи своите клиенти, образуваха второ, необитаемо гробище, а построеният във византийски стил дом на покойниците блестеше безмълвен в отблясъка на гаснещия ден. По фасадата му, украсена с гръцки кръстове и свещени фрески в светли краски, още се виждат симетрично наредени надписи със златни букви с отбрани библейски изрази, отнасящи се до задгробния живот: „Те влизат в Божия дом“ или „Да им свети вечната светлина“. В течение на няколко минути Ашенбах намери сериозно развлечение в това — да разчита сентенции и да зарейва вътрешния си взор в тяхната прозрачна мистика. Но после, като излизаше от своята зареяност, забеляза в ходника между колоните над двата апокалиптични звяра, пазители на откритата стълба, мъж, чийто не съвсем обикновен вид даде съвършено друга насока на мислите му.
Остана неизвестно дали човекът бе излязъл от вътрешността на дома през бронзовата порта, или незабелязано е дошъл отвън и се е изкачил горе. Ашенбах, без да се задълбочи особено в този въпрос, беше склонен да приеме първото. Умерено висок на ръст, слаб, голобрад и очебийно чипонос, мъжът беше от типа на червенокосите — кожата му беше млечнобяла и покрита с лунички като при тях. Очевидно нямаше никаква баварска жилка; и ако не нещо друго, то поне ликовата шапка с широка права периферия слагаше върху цялата му осанка отпечатък на нещо чуждоземно и далечно. Свръх това, разбира се, той носеше обичайната тук раница на гърба, препасан с колан костюм от жълтеникав лоден, както изглеждаше, на лявата си ръка под лакътя беше провесил сива мушама с качулка, която бе притиснал към хълбока си, а в дясната държеше бастун с железен шип на долния край; кръстосал нозете, той опираше другия хълбок на дръжката на косо забития в земята бастун. Понеже стоеше с вдигната глава, мършавата му шия стърчеше високо над широкия отвор на спортната риза и се виждаше откритата му едра адамова ябълка; така той се взираше внимателно в ширинето изпод червените мигли на безцветните си очи, между които се очертаваха две отвесни енергични бръчки, които съвсем не подхождаха на късия му чип нос. Така — а може би издигнатото и издигащо го място, на което бе застанал, допринасяше за това впечатление — стойката му издаваше нещо властно и обглеждащо, дръзко и дори необуздано, защото — все едно дали залязващото слънце го заслепяваше, та той гримасничеше, или се касаеше за непоправимо обезобразяване на лицето — устните му изглеждаха прекалено къси и бяха се дръпнали напълно от зъбите, които, оголени чак до венците, се подаваха бели и дълги навън.
Възможно беше Ашенбах в своето ту разсеяно, ту изпитателно наблюдение на непознатия да бе проявил нетактичност, защото внезапно забеляза, че онзи пресрещна погледа му тъй войнствено, тъй право в очите, с такова открито намерение да стигне до крайност и да го принуди да отмахне погледа си, че Ашенбах, неприятно засегнат, се извърна и тръгна покрай оградите, решил, кажи-речи, да не обръща вече никакво внимание на тоя човек. И в следващата минута го забрави. Ала сигурно осанката на непознатия, неговият вид на друмник беше подействал върху въображението му или беше замесено някакво друго физическо или душевно влияние, защото съвсем ненадейно той почувства някаква странна вътрешна широта, някакво скитническо безпокойство, юношески жадно влечение към далечината — чувство толкова живо, толкова ново или най-малкото чувство, от което отдавна беше отвикнал, беше го забравил, че той, с ръце на гърба и поглед към земята, застана като прикован на едно място, за да провери същината и целта на това усещане. То беше желание да пътешества, нищо друго, но действително явило се като пристъп и повишено до страст, дори до миражи. Жаждата му стана зряща, въображението му, още неуспокоило се след днешните часове на труд, си сътвори образец за всички чудеса и страхотии на разноликата земя и из един път се помъчи да си ги представи: той виждаше, да, виждаше една местност, тропическо мочурище под небе от гъсти изпарения, влажна, пищна и безкрайна местност, един вид изконна пустош от острови, тресавища и ръкави на реки, които влачеха тиня; виждаше наблизо и надалеко ширни полета с волно избуяла папрат, с лъскави набъбнали и причудливо цъфнали растения, изсред които се извисяваха космати стволове на палми; виждаше странни разкривени дървета с въздушни корени, които се спускаха в почвата, в застояли води, дето се отразяваха зелени сенки и дето сред плаващи цветя, млечнобели и големи колкото паници, по плитчините стояха невиждани от него птици с високи рамена и безформени клюнове и гледаха неподвижно настрани; виждаше между възлестите тръбовидни стъбла на бамбуковия гъсталак святкащите очи на дебнещ тигър… и почувства, че сърцето му се разтуптя от ужас и загадъчна жад. После видението изчезна. Ашенбах поклати глава и поде отново разходката си покрай оградите на каменоделците.