Колко тихо и все по-тихо ставаше наоколо му! Не се долавяше нищо друго освен плясъка на греблото, глухото блъскане на вълните о носа на гондолата, който се издигаше над водата стръмен, черен и на върха издялан като алебарда, и още нещо: някакъв говор, някакъв шепот — мълвежът на гондолиера, който си приказваше сам със звуци, процеждани пресекливо между зъбите и сподавяни от работата на ръцете му. Ашенбах отвори очи и забеляза с леко смайване, че наоколо лагуната се разширяваше и че лодката се носеше в открито море. Изглеждаше следователно, че не бива да прекалява в почивката, а трябва да внимава малко, за да се изпълни волята му.
— Значи към параходната спирка — каза той, като се полуобърна назад.
Мълвежът секна. Отговор не дойде.
— Значи към параходната спирка! — повтори той, като се обърна цял и вдигна поглед към лицето на гондолиера, който стоеше прав на издигнатия борд зад него и се открояваше на фона на бледосивото небе.
Гондолиерът беше мъж с неприятна, дори брутална физика, облечен в сини моряшки дрехи, препасан с жълт ешарп и накривил дръзко на главата си безформена сламена шапка, която бе започнала да се разнищва. Чертите на лицето и русите къдрави мустаци под късия вирнат нос издаваха, че в него няма никаква италианска жилка. Макар да беше толкова слаб телесно, че никой не би го помислил особено сръчен за неговото занятие, той въртеше с голяма енергия греблото, като при всеки удар напрягаше цялото си тяло. На няколко пъти усилието го заставяше да изтегля назад устните и да оголва белите си зъби. Навъсил червеникавите вежди, той погледна над главата на пътника и отвърна с твърд, почти груб тон:
— Вие отивате към Лидо.
Ашенбах каза:
— Да. Но аз взех гондолата, за да ме превози до „Сан Марко“. Бих желал да използвам параходчето.
— Не може да използвате параходчето, господине.
— Защо не?
— Защото параходчето не превозва багаж.
Ашенбах си спомни, че беше наистина така. Той замълча. Но грубото, надменно, толкова необичайно тук държане на този човек спрямо един чужденец му се струваше непоносимо. Той рече:
— Това е моя работа. Може би искам да предам багажа си на съхранение. Ще обърнете.
Никакъв отговор. Греблото пляскаше, водата блъскаше глухо по носа на барката. И говорът, и мълвежът почнаха отново: гондолиерът приказваше през зъби сам на себе си.
Какво да се прави? Сам сред морето с този странно непокорен, зловещо решителен човек, пътникът не виждаше никакво средство да наложи волята си. А как хубаво можеше да си почине на меко, ако не беше негодувал! Не беше ли пожелал това пътуване да трае дълго, да трае вечно? Най-разумно беше да остави нещата да следват своя ход, пък и беше крайно приятно. Сякаш магична леност се излъчваше от неговата седалка, от този нисък, черно тапициран стол с облегалки, люлян толкова кротко от ударите на греблото и на тоя своеволен гондолиер зад гърба му. През съзнанието на Ашенбах мина като в просъница представата, че е попаднал в ръцете на престъпник, ала не беше в състояние да събере мислите си за дейна съпротива. По-досадна му се струваше вероятността, че всичко това се върши с цел да му бъдат измъкнати повече пари. Един вид чувство на дълг или гордост, ако не и споменът, че е длъжен да се противопостави, го накара повторно да се надигне. Той попита:
— Колко искате за превоза?
Гондолиерът отговори, като пак погледна далеко над главата му.
— Вие ще платите.
Ясно беше какво трябваше да отвърне на това. Ашенбах каза машинално:
— Няма да платя нищо, съвсем нищо, щом ме водите там, където аз не искам да отида.
— Искате да отидете до Лидо.
— Но не с вас.
— Аз ви возя добре.
„Вярно е — помисли си Ашенбах и се отпусна. — Вярно е, добре ме возиш. Дори ако си хвърлил око на парите ми и из засада с един удар на греблото ме изпратиш в царството на Аид, пак ще си ме возил добре."
Но не се случи нищо подобно. Намери си дори общество — една лодка с музикални пладнешки разбойници, мъже и жени, които пееха под съпровод на китари и мандолини, движеха се борд до борд с гондолата и изпълваха тишината над водите с алчната за печалба чуждоземна поезия. Ашенбах хвърли пари в поднесената шапка. Тогава те млъкнаха и се махнаха. И пак се долавяше мълвежът на гондолиера, който пресекливо и насечено приказваше на себе си.
И най-сетне пристигнаха, полюлявани от килватера на един параход, който отиваше към града. Напред-назад по брега се разхождаха двамина общински чиновници, обърнали лицата си към лагуната. Ашенбах слезе от гондолата на мостчето, подпомогнат от онзи старец, който стои на всеки пристан във Венеция със своята абордажна кука; и понеже беше свършил дребните пари, той отиде насреща в съседния на пристана хотел, за да развали и да плати на гондолиера толкова, колкото сам намереше за добре. Обслужиха го във фоайето, той се върна, намери багажа си в една количка на кея, но гондолата и гондолиерът бяха изчезнали.