— Офейка — каза старецът с абордажната кука. — Лош човек, човек без позволително, уважаеми господине. Туй е единственият гондолиер без позволително. Другите телефонираха тук. Видя, че го чакаха. И офейка.
Ашенбах сви рамене.
— Возили сте се безплатно — каза старецът и поднесе шапката си. Ашенбах хвърли една монета в нея. Даде нареждане да закарат багажа му в Банския хотел и тръгна подир количката по алеята, белокичеста алея, оградена от двете страни с кръчми, базари и пансиони, която водеше косо през острова към плажа.
Влезе в просторния хотел изотзад, през градинската тераса, прекоси широкия хол и преддверието и отиде в канцеларията. Понеже беше предизвестил за пристигането си, посрещнаха го услужливо и любезно. Управителят — дребен, тих, ласкателно вежлив мъж с черни мустаци и в редингот с френска кройка — го придружи в асансьора до втория стаж и му показа стаята. Тя представляваше приятно помещение с мебели от черешово дърво, окичено със силно ухаещи цветя и с високи прозорци, които гледаха към откритото море. След като служителят си отиде, той се изправи до единия от тях и докато зад него внасяха и нареждаха багажа му в стаята, той гледаше вън безлюдния след пладне плаж и неогряното от слънце море. Започваше приливът и ниски дълги вълни се блъскаха спокойно и равномерно о брега.
Наблюденията и срещите на самотен и мълчалив човек са същевременно по-неясни и по-натрапчиви от онези на общителния, мислите му са по-затруднени, по-причудливи и винаги облъхнати от някаква тъга. Образи и възприятия, които може да бъдат лесно приключени с един поглед, с къс смях или размяна на мнения, го занимават прекомерно, задълбочават се в мълчанието, добиват значение на преживелица, на авантюра, на чувство. Самотата ражда оригиналност, дръзновена и странна красота, поезия. Ала самотата ражда и опакост, несъразмерност, абсурдни и непозволени неща… Ето защо случките през време на пътуването, отвратителното старо конте и неговите брътвежи за любима и гоненият, неполучил възнаграждението си гондолиер все още тревожеха душата на пътника. Без да създават затруднения на ума, без всъщност да дават материал за размисъл, те все пак, струваше му се, бяха от крайно странно естество и го тревожеха именно поради тази противоречивост. Междувременно той поздрави с очи морето и изпита радост от съзнанието, че Венеция е толкова близко до него, тъй лесно достижима. Най-сетне се обърна, изми лицето си, даде някои нареждания на камериерката, за да допълни удобствата си, и после облеченият в зелена ливрея прислужник го свали с асансьора в партера.
Изпи чая си на терасата откъм морето, слезе на кея и направи дълга разходка в посока към хотел „Екселсиор“. Когато се завърна, беше време да се преоблече за вечеря. Извърши това бавно и внимателно както обикновено, тъй както имаше навика да го прави, и въпреки всичко се озова малко по-рано в хола, дето завари събрани голяма част от гостите на хотела. Те бяха непознати помежду си и си придаваха вид на взаимно равнодушие, но всички чакаха нетърпеливо да седнат на трапезата. Той взе някакъв вестник от масата, седна в едно кожено кресло и започна да наблюдава обществото, което за негово удоволствие се отличаваше от онова през време на първия му престой тук.
Разкри му се широка, многообхватна панорама. Звуците на главните езици се вплитаха приглушено. Задължителният по целия свят вечерен костюм, тази униформа на доброто възпитание, свързваше външно човешките разновидности в благоприлично единство. Виждаха се сухите и удължени физиономии на американци, многочленни руски семейства, английски дами, германски деца с френски гувернантки. Изглеждаше, че славянската съставка преобладаваше. Съвсем наблизо говореха полски.
Видя група от маловръстни и току-що влезли в кръга на възрастните, които стояха под надзора на възпитателка или компаньонка, събрани около една тръстикова маса: три млади девойки на вид петнайсет-седемнайсетгодишни и едно дългокосо момче може би на четиринайсет години. Ашенбах удивен видя, че момчето се отличаваше със съвършена красота. Лицето му, бледо и миловидно отчуждено, окръжено с коси с цвят на пчелен мед, с правилно изваян нос и обаятелна уста, с изражение на мила и божествена сериозност, напомняше гръцки статуи от най-възвишена епоха, но въпреки безукорното съвършенство на формата то криеше такава неповторима лична прелест, че изпадналият в съзерцание Ашенбах не вярваше да е срещал нещо толкова сполучливо нито в природата, нито в изобразителното изкуство. Хвърли му се на очи и друго: явно основният контраст на възпитателските принципи, според които изглеждаха облечени и изобщо държани сестрите и братът. Трите девойки, най-голямата от които можеше да мине за възрастна, бяха натъкмени толкова строго и целомъдрено, че изглеждаха обезобразени. Еднакво монашеско облекло с тъмносив цвят, полудълго, скромно и съзнателно неугледно ушито, с широка бяла яка като единствено светло петно потискаше и възпираше всяка привлекателност на снагата. Косите, пригладени плътно върху главата, караха лицата им да изглеждат празни и неизразителни като у калугерки. Тук положително се налагаше майката, но тя дори не помисляше да приложи и към момчето тая педагогическа строгост, която й се струваше повелителна по отношение на девойките. Неговото съществование очевидно се определяше с мекота и нежност. Не бяха посмели да докоснат с ножици прекрасните му коси: те се виеха на къдрици върху челото, над ушите и още по-надолу до врата — също като у момчето, което вади трън от стъпалото на левия си крак[5]. Английският моряшки костюм с шнурове, възли и везби, и бухлати ръкави, които надолу се стесняваха и прилепваха плътно около изящните китки на неговите още детски, тесни ръце, придаваше на крехката снага някаква пищност и свидетелстваха за глезеност. Обърнато в полупрофил към съзерцаващия го Ашенбах, изпънало единия си крак в черна лачена обувка пред другия, то седеше на плетения стол, опряло единия лакът върху страничната облегалка и притиснало пестник до бузата: цялото му държане издаваше нехайно благоприличие, в него нямаше следа от почти покорната вдървеност, видимо станала привична за сестрите му. Дали не беше болно? Защото кожата на лицето му беше бяла като слонова кост и контрастираше силно с тъмнозлатистите къдрици, които го ограждаха. Или беше просто изнежено, предпочитано дете, гледано с пристрастна своенравна обич? Ашенбах беше готов да повярва това. У всеки творчески натюрел има вродена някаква чрезмерна и издайническа склонност да въздаде признание на несправедливостта, която създава красота, да приеме със съчувствие и коленопреклонение всяко аристократично предпочитание.