Един келнер обикаляше гостите и известяваше на английски, че вечерята вече е готова. Полека-лека събраните минаха през стъклената врата и се изтеглиха в ресторанта. Закъснели хора, слезли от асансьорите, прекосяваха вестибюла. Вътре бяха започнали да сервират, но младите поляци все още седяха около тръстиковата масичка. Заедно с тях чакаше и Ашенбах, настанил се удобно в дълбокото кресло и унесен в красотата, която се разкриваше пред очите му.
Гувернантката, не точно дама, дребна, позатлъстяла и с червено лице, даде най-сетне знак за ставане. Дигнала вежди, тя бутна стола си назад и се поклони, когато в хола влезе висока жена в сиво-бяла рокля и богато накичена с бисери. Държането на тая жена беше хладно и отмерено, а както прическата на леко напудрените й коси, така й кройката на роклята й издаваха оная естественост, която определя вкуса навсякъде там, дето благочестивостта се смята за неделима част на достолепието. Тя би могла да бъде жена на висш германски чиновник. Нещо фантастично луксозно в осанката й внасяше единствено накитът, стойността на който действително не можеше да бъде определена — той се състоеше от обици и един триреден, много дълъг наниз от меко блещукащи бисери с големината на череши.
Братът и сестрите тутакси се изправиха и се наведоха да целунат ръка на майка си, която със сдържана усмивка на грижливо поддържаното, но все пак донякъде уморено остроносо лице погледна над главите им и отправи на френски няколко думи към възпитателката. Сетне се запъти към стъклената врата. Децата я последваха: девойките според възрастта си, подир тях гувернантката и накрая момчето. Преди да прекрачи прага, то, неизвестно защо, се обърна и тъй като в хола нямаше вече никого другиго, неговите своеобразно здрачносиви очи срещнаха очите на Ашенбах, който с вестника на колената гледаше унесен подир групата.
Каквото видя, положително не беше нещо особено в нито една от подробностите си. Не бяха отишли да седнат на трапезата преди майката, бяха я дочакали, поздравили почтително и спазили обичайния етикет при влизане в залата. Обаче всичко това бе се разиграло толкова изразително, с такова подчертано благоприличие, задължение и себеуважение, че Ашенбах се почувства страшно затрогнат. Той се позабави още няколко мига, после също мина в ресторанта и помоли да му посочат масичката, която — той установи това с лек трепет на съжаление — беше твърде отдалечена от масата на полското семейство.