Уморен, но въпреки това развълнуван духом, той през цялото време на продължителната вечеря се занимаваше с абстрактни, дори трансцедентни неща, размисли върху тайнствената връзка, която би трябвало да събере закономерното с индивидуалното, за да възникне човешка красота, стигна оттук до общи проблеми на формата и на изкуството и откри накрая, че неговите мисли и находки наподобяват някои привидно щастливи внушения на съня, които в будно състояние при трезви сетива се оказваха съвсем блудкави и негодни. След вечеря отиде в тъмния ухаещ парк, поседя, попуши и се поразходи, после си легна рано и нощта премина в непрекъснат дълбок сън, оживен от различни съновидения.
На следващия ден времето не се подобри. Откъм сушата духаше вятър. Под сивото облачно небе морето се разстилаше в тъп покой, сякаш спаружено, с отрезвително близък хоризонт и дръпнало се толкова далеко от брега, че откриваше няколко редици дълги пясъчни наноси. Когато отвори прозореца, на Ашенбах се стори, че долавя гнилостната миризма на лагуната.
Обзе го лошо настроение. И още същия миг помисли да си замине. Някога, преди години, след ясни пролетни седмици тук пак го беше изненадало такова време и бе увредило толкова тежко самочувствието му, че той трябваше да напусне Венеция като беглец. Не започваше ли отново тогавашната трескава досада, натискът в слепоочията, тежестта на клепките? Неприятно ще бъде да смени повторно мястото, но ако вятърът не се обърне, не биваше да остане тук. За по-голяма сигурност не извади всичките си вещи. В девет часа закуси в отделената за тая цел стая между хола и ресторанта.
В помещението цареше онази тържествена тишина, която е включена в честолюбието на големите хотели. Обслужващите келнери стъпваха тихо, като че на пръсти. Долавяше се само тракане на чайни прибори или полупрошепната дума. В един ъгъл косо срещу вратата и през две маси от неговата Ашенбах зърна полските девойки с възпитателката им. Те седяха твърде изправени с отново пригладени пепеляворуси коси и зачервени очи, в корави сини ленени рокли с малки бели обърнати яки и маншети и си подаваха стъклена паничка със сладко. Бяха почти привършили закуската си. Момчето отсъстваше.
Ашенбах се усмихна. „Хм, малък феакиецо — помисли си той, — ти, изглежда, имаш предимството да спиш докогато искаш!“ И внезапно развеселен, си рецитира наум стиха:
Често променяха накит, топли бани и отдих…
Той закуси, без да бърза, взе от ръката на портиера, влязъл със свалена галонирана фуражка, препратената му поща, запали цигара и отвори две-три писма. Поради това присъства на пристигането на поспаланкото, когото очакваха в ъгъла.
Момчето влезе през стъклената врата и в тишината мина косо през помещението към масата на сестрите. Както в държането на горната половина на тялото, така и в движението на колената, и в стъпването на краката в бели обувки походката му издаваше необикновена прелест — тя беше много лека, едновременно изящна и горда, а свръх това разхубавена от детската срамежливост, с която то дваж обърна лице настрани, дигна очи и пак ги наведе. Седна усмихнато на мястото си с полугласна дума на своя мек неясен език и главно сега, когато момчето обърна пълния си профил към него, Ашенбах отново се удиви, дори уплаши от наистина богоподобната красота на това човешко създание. Момчето носеше днес лек костюм с блуза от плат на сини и бели черти с червена копринена фльонга на гърдите и затворена на шията проста бяла права яка. Ала върху тази яка, която дори не подхождаше особено елегантно към характера на костюма, лежеше като цвят несравнимо миловидната глава — глава на Амур с жълтеникавия мек блясък на пароски[6] мрамор, с тънки и сериозни вежди; извитите назад къдрици на косите закриваха тъмно и меко слепоочията и ушите.
„Добре, добре!“ — помисли си Ашенбах с онова хладно одобрение на вещо лице, в каквото понякога хора на изкуството, изправени пред майсторско произведение, обличат възхитата си. И после пак помисли: „Ей богу, ако не ме чакаха морето и плажът, ще остана тук, докато стоиш и ти!“
Все пак си тръгна, прекоси хола покрай учтиво покланящия се персонал, мина през голямата тераса и се спусна по дъсченото мостче право към плажа, преграден само за гостите на хотела. Един босоног старец в ленен панталон, моряшка блуза и със сламена шапка на главата, който беше тук бански надзирател, му посочи наетата кабина. Ашенбах му поръча да пренесе масата и стола долу на дъсчената платформа и се настани удобно в стола-люлка, който изтегли по восъчножълтия пясък по-близко до морето.