Плажът, тази гледка на безгрижно чувствено наслаждаваща се култура досами ръба на една стихия, го увлече и зарадва както никога досега. Сивото и плитко море беше вече оживено от нагазили във водата деца, плувци и пъстроцветни тела на хора, които лежаха на пясъка със скръстени под главата ръце. Други гребяха в малки червено и синьо боядисани лодки без кил и смеешком се преобръщаха. Пред дългата редица на кабините, по платформите, пред които хората седяха като на малки веранди, се виждаше движение и игри, почивка на лениво изпружени тела, посещения и бъбрене, старателно постигната утринна елегантност редом с голота, която дръзко небрежно си позволяваше всички волности на мястото. Някои, увити в бели бански хавлии или облечени в яркоцветни гащеризони, се разхождаха по влажния и твърд пясък. Надясно по един многообразен пясъчен замък, построен от деца, бяха забодени в кръг малки флагчета с цветовете на всички държави. Продавачи на миди, сладкиши и плодове предлагаха, коленичили, стоките си. Наляво пред една от кабините, разположени напряко срещу другите и срещу морето и преграждащи плажа от тази страна, беше се разположило руско семейство: мъже с бради и големи зъби, крехки и отпуснати жени, една балтийска госпожица, седнала пред статив, рисуваше морето, като навремени издаваше отчаяни възклицания, две добродушно грозни деца, една стара слугиня със забрадка и нежно-покорни робски маниери. Те живееха там с някаква благородна наслада, викаха неуморно по име непослушно разлудувалите се деца, шегуваха се дълго с помощта на няколко италиански думи с комичния старец, от когото купуваха захарни изделия, целуваха се един другиго по бузите и нехаеха за ония, които наблюдаваха тяхната човешка общност.
„Значи оставам — помисли си Ашенбах. — Къде другаде би било по-хубаво?“
И сплел ръце на скута си, той зарея очи над морската шир, остави погледа си да бяга, да се разлива, да се ломи в еднообразната мъглица над тая пустиня. Обичаше морето по дълбоки причини: поради жаждата за почивка на отрудения човек на изкуството, който страстно желае да се скрие, притиснат до гърдите на простото, огромното, за да не вижда взискателното многообразие на явленията; поради запретената, точно противоположна на задачата му и тъкмо затова изкусителна склонност към неразчлененото, безмерното, вечното — към Нищото. Да отдъхне до съвършеното — ето копнежа на тогова, който се мъчи да постигне прекрасното, а Нищото не е ли една от формите на съвършеното? Ала докато бленуваше така, дълбоко унесен в пустотата, хоризонталната линия на бреговата ивица внезапно бе пресечена от човешки силует и като върна погледа си от безграничността и го съсредоточи пред себе си, той видя хубавото момче, което идеше отляво и мина по пясъка пред него. Вървеше босо, готово да нагази във водата, заголило стройните си нозе до над колената, бавно, но тъй леко и гордо, като че беше напълно свикнало да се движи без обувки и гледаше настрани към напряко разположените кабини. Но щом зърна руското семейство, което се развличаше с благодарно единодушие, тутакси тъмен облак на гневно презрение засени лицето му. Челото му помръкна, устата му се вдигна нагоре, встрани от устните трепна някакво горчиво дърпане, което преряза на две бузата, а веждите му се скъсиха тъй тежко, че под техния натиск очите изглеждаха хлътнали и говореха злобно и мрачно езика на ненавистта. То погледна към земята, погледна още веднъж заплашително назад, после направи с рамото буйно презрително, отбиващо движение и остави враговете зад себе си.
Един вид тактичност или уплаха, нещо като уважение и срам накара Ашенбах да извърне лице, сякаш не бе видял нищо, защото за всеки сериозен случаен наблюдател на страстен порив е неприятно да използва дори само за себе си онова, което е доловил. Но той беше едновременно развеселен и потресен, сиреч ощастливен. Този детински фанатизъм, насочен срещу една най-простодушна житейска проява, поставяше божествено-незначителното в човешки отношения, караше едно скъпоценно ваяние на природата, годно само да пълни с наслада очите, да изглежда достойно за по-дълбоко съчувствие, и създаваше на бездруго значителната с красотата си снага на полувръстното момче фон, който позволяваше да се гледа на него със сериозност, заслужена от много по-възрастен мъж.
Още извърнат, Ашенбах се вслушваше в гласа на момчето, в ясния му, малко слаб глас, с който то се мъчеше още отдалеко да извести с поздрав на заетите около пясъчния замък другари за пристигането си. Отговориха му, като неколкократно подвикнаха името му или галеното умалително на името му; Ашенбах се вслушваше с известно любопитство, без да може да схване нещо по-точно освен две мелодични срички, нещо подобно на „Аджио“ или още по-често „Аджиу“ с провлачено „у“ накрая. Той се зарадва на звънливостта, намери, че благозвучието отговаря на обекта, повтори си го тихо и удовлетворен се наведе над писмата и книжата си.