Положил малката си пътническа папка за писане върху колената, той започна да отговаря на една или друга кореспонденция със самописката си. Но само след петнайсет минути сметна, че с жалко да се откъсва духом от такава прекрасна обстановка, в каквато никога досега не беше попадал, и да я заменя с някакво безразлично занимание. Остави настрана принадлежностите за писане и се върна към морето. И не след дълго, отвлечен от младежките гласове около пясъчния градеж, той обърна удобно главата си върху облегалото на стола надясно, за да разбере пак къде е и какво прави чудесният Аджио.
Намери го още с първия поглед — не можеше да не различи червената фльонга. Заето заедно с други да хвърли една стара дъска за мост над влажния ров около пясъчния замък, момчето даваше съответни нареждания посредством викове и знаци с главата. Заедно с него там имаше около десетина другари, момчета и момичета на неговата възраст и няколко по-млади, които бъбреха едно през друго на полски, френски и дори на балкански езици. Ала най-често прозвучаваше неговото име. Очевидно го диреха, ухажваха и се възхищаваха от него. Особено един от тях, също поляк, едно широкоплещесто момче с черни напомадени коси и в ленен костюм с колан, когото също зовяха с нещо като „Яшу“, изглеждаше да е негов най-близък васал и приятел. След като за този път привършиха работата около пясъчния замък, те тръгнаха прегърнати по брега покрай морето и онзи, на когото викаха „Яшу“, целуна красавеца.
Ашенбах почувства изкушение да му се закани с пръст. И си каза усмихнат наум: „Но тебе, Критобул, съветвам: замини за една година! Защото най-малко толкова време ти е необходимо, за да оздравееш.“ После закуси с едри, напълно узрели ягоди, които си купи от един продавач. Бе станало много топло, макар че слънцето нямаше сили да пробие мъгливия слой на небето. Леност окова ума му, докато сетивата поглъщаха безкрайния и опияняващ мълвеж на морската тишина. Сериозният човек сметна, че за него ще бъде подходяща, всецяло изпълваща го задача и занимание да разгадае, да изследва кое е това име, което гласеше приблизително „Аджио“. И с помощта на някои полски спомени той установи, че сигурно това ще рече „Тадзио“, съкратено от „Тадеуш“, а при повикване — „Тадзиу“.
Тадзио се къпеше. Ашенбах бе го изгубил от очи, но скоро откри главата и ръката му, с която гребеше, далече навътре в морето, защото доста далеко от брега морето сигурно беше плитко. И ето че се разтревожиха за него, откъм кабините започнаха да го викат женски гласове, отново заехтя това име, което бе завладяло плажа, кажи-речи, като лозунг, а с меките си съгласни, както и с провлаченото „у“ накрая криеше нещо сладко и диво: „Тадзиу! Тадзиу!“
Момчето тръгна с отметната назад глава през вълните към брега, започна да тича, като с краката си разбиваше на пяна възпиращата го вода: колко хубаво беше да наблюдаваш как тази жива снага, предмъжествено дивна и сурова, с оцеждащи се къдри и прекрасна като нежен бог, идваше от глъбините на небето и морето, възлизаше и се отскубваше от стихията! Тази гледка внушаваше митични представи, беше сякаш поетично предание за прастари времена, за произхода на формата и за рождението на боговете. Ашенбах със затворени очи се заслуша в тоя напев, отекнал дълбоко в душата му, и отново си помисли, че тук е добре и че ще остане.
После, за да си почине от къпането, Тадзио легна на пясъка, увит в белия си чаршаф, подпъхнат под дясното рамо; главата си бе положил върху голата мишца. И дори когато не го наблюдаваше, а прочиташе по няколко страници от книгата си, Ашенбах нито за миг не забравяше, че момчето лежи там и че трябва само да обърне леко глава надясно, за да съзре възхитителната снага. Струваше му се дори, че седи тук само за да закриля почиващото момче — зает със собствена работа и все пак неотстъпно нащрек за благородното човешко създание там надясно, недалеко от него. Сърцето му изпълни и развълнува някакво бащинско доброжелателство, умилната симпатия на тогова, който жертва себе си духовно, за да твори красота, към оногова, който обладава красотата.
По пладне Ашенбах напусна плажа, върна се в хотела и с асансьора се изкачи в стаята си. Там стоя доста дълго пред огледалото и оглежда прошарените си коси и лицето си — уморено, с остри черти. В този миг помисли за славата си и за това, че много хора по улиците го познаваха и гледаха страхопочтително, признателни за сигурно попадащото в целта и прелестно осияно слово, разбуди всички външни успехи на таланта си, за които можа да си спомни, като не забрави дори въздигането в почетен сан. После слезе в ресторанта и закуси на своята маса. След като се нахрани и се качи в асансьора, подире му се спуснаха млади хора, които също идеха от закуска, и нахълтаха в тая летяща стаица, влезе и Тадзио. Момчето застана съвсем близо до Ашенбах, за пръв път толкова близо, че той го видя и различи не от разстояние, както се гледа картина, а точно, с всички негови човешки подробности. Някой заговори момчето и докато то отговаряше с неописуемо миловидна усмивка, той слезе на първия етаж, заднишком, с наведени очи. „Красотата ни прави срамежливи“, каза си Ашенбах и упорито се замисли защо това е така. Обаче беше забелязал, че зъбите на Тадзио не бяха твърде хубави — малко ръбати и бледи, без блясъка на здравето и някак особено крехки и прозрачни, както понякога у малокръвни. „То е много нежно, болнаво е — помисли Ашенбах. — Вероятно няма да стигне до старини.“ Но се отказа от желанието да си даде сметка за чувството на удовлетворение или успокоение, което придружаваше тая мисъл.