Той се страхуваше да прекара лятото в планината, сам в малката вила със слугинята, която му приготвяше яденето, и с прислужника, който му го поднасяше, страхуваше се от познатите лица на планинските върхове и скатове, които пак ще обкръжат неговото недоволство и мудност. Ето защо беше необходимо да вмъкне нещо — малко скитничество, малко безделие, далечен въздух и приток на нова кръв, та лятото да стане поносимо и щедро. Значи — пътешествие. Той беше доволен. Не много далеко, не непременно чак при тигрите. Една нощ в спалния вагон и siesta[2] от три-четири седмици — в някое космополитно летовище в радушния Юг…
Така разсъждаваше той, докато трамваят идваше все по-близо към него по Унгерерщрасе, и още докато се качваше, взе решение да проучи довечера географската карта и разписанието на влаковете. На платформата му хрумна да подири с очи човека с ликовата шапка, другаря от тая разходка, довела до такива последици. Но не можа да види къде се е дянал, понеже го нямаше нито на предишното място, нито на самата спирка, нито в трамвайната кола.
Авторът на ясната и могъща епопея в проза за живота на Фридрих Пруски, търпеливият художник, който с продължително усърдие изтъка килима на един роман, озаглавен „Мая“, пълен с образи и събрал под сянката на една идея толкова много човешки съдби; създателят на оня силен разказ под заглавие „Клетник“, който посочи на цяла една признателна младеж възможността за нравствена смелост отвъд най-дълбокото познание; най-сетне творецът (и с това изброяваме накратко творбите от зрялата му възраст) на темпераментната студия „Дух и изкуство“, систематизиращата сила и антитезисната убедителност на която накара сериозни критици да я поставят непосредствено до Шилеровите разсъждения върху наивна и сантиментална поезия — Густав Ашенбах значи бе роден в Л., окръжен град в областта Силезия, като син на висш съдебен служител. Прадедите му бяха офицери, съдии, административни функционери, все мъже, водили строго редовен, благоприлично сиромашки живот в служба на краля, на държавата. По-съкровена духовност бе се въплътила веднъж сред тях в особата на един свещеник; по-жива, нечувствителна кръв бе се вляла в рода през живота на предишното поколение благодарение на майката на писателя, дъщеря на капелмайстор от Бохемия. На нея се дължаха белезите на чужда раса в неговата външност. Съчетанието на служебно трезва добросъвестност с по-тъмни, по-пламенни импулси доведе до раждането на един художник, именно на тоя забележителен художник.
Тъй като цялото негово същество беше настроено за слава, той се разкри ако не съвсем като ранозрял, все пак рано като зрял и опитен за обществеността благодарение на решителността, на индивидуалната стегнатост и на интонацията на стила. Беше си създал име още като гимназист. След десет години той умееше да бъде репрезентативен, без да се откъсва от писалището, да управлява славата си с едно изречение в писмо, което трябваше да бъде кратко (защото към преуспелия и заслужаващ доверие човек се отправят много искания), да бъде добър, но думата му да тежи. На четиридесет години, вече изнурен от усилията и превратностите на самата писателска работа, той трябваше свръх нея да се справя всеки ден с безчислени писма с марки от всички страни на света.