Както и да е! Всяко развитие е съдба. И как няма да протече другояче това развитие, което се придружава от участието, от масовото упование на широка общественост, за разлика от онова, което се извършва без блясъка и любезностите на славата? Само вечното бохемство го смята за отегчително и е склонно да се подиграва, когато един голям талант се измъкне от пашкулния стадий на волномислието, свикне да се отнася почтително спрямо достойнството на духа и приеме дворцовия етикет на една самотност, която е била пълна с безответни, сурови, несподелени страдания и борби и накрая се е домогнала до могъщества и почит сред хората. Колко игра, упорство и наслада всъщност има в самосъздаването на таланта!
С течение на времето в съчиненията на Густав Ашенбах се вмъкна нещо служебно-възпитателско, по-късно неговият стил се освободи от преките дързости, от изящните нови отсенки, превърна се в нещо образцово установено, традиционно, пищно, съхраняващо, формално, дори формулно… И подобно на Луи XIV според преданието, застаряващият писател изгони от своя език всяка пошла дума. Тогава именно министерството на просветата внесе избрани страници от него в задължителните ученически христоматии. В душата си той беше съгласен и не отказа, когато един германски владетел, току-що възкачил се на престола, удостои с лично благородническо звание автора на „Фридрих“ по случай петдесетгодишнината му.
След няколко години на неспокойство, след няколко пробни престоя на едно и друго място той своевременно избра Мюнхен за постоянно местожителство и заживя там в почетно гражданско положение, отреждано в особени отделни случаи на духовни творци. Бракът, които сключи още на младини с една девойка от семейство на учен, след кратък щастлив период бе прекратен от смъртта. Остана му една дъщеря, вече омъжена. Син не бе му се родил.
Густав фон Ашенбах беше малко под среден ръст, брюнет, бръснат. Главата му изглеждаше леко голяма за почти грациозната му снага. Вчесаните назад коси, оредели на темето, много гъсти и силно прошарени над слепоочията, окръжаваха високо, набръчкано чело, покрито сякаш с белези от рани. Златни очила със стъкла без рамки се впиваха в основата на късия, благородно извит нос. Устата беше голяма, често отпусната, но също така често се стесняваше и напрягаше; бузите — слаби и бръчкави, добре изваяната брадичка — леко вгъната по средата. Изглеждаше, като че ли доста тежки несрети са се струпали на тая глава, обикновено наклонена страдалчески на една страна, но не — тук изкуството бе се нагърбило с онова физиономично оформление, което инак е дело на живот, пълен с трудности и превратности. Зад това чело бяха се родили мълниеносните реплики между Волтер и краля в разговора им върху войната; тези очи, които гледаха уморено и дълбоко през стъклата, бяха видели кървавия ад в лазаретите през Седемгодишната война. Погледнато и лично, изкуството е извисен живот — то ощастливява по-дълбоко, но и разяжда по-бързо. То издълбава върху лицето на своя служител следите на въображаеми духовни приключения, но пак то дори при манастирска тишина на външното битие с течение на времето довежда до разглезеност, крайна изнеженост, умора и любопитство на нервите, каквито не е в състояние да предизвика дори живот, пълен с безпътни страсти и наслади.
Макар че желанието му да пътешества, породило се след оная разходка, беше много силно, няколко задължения от светски и литературен характер го задържаха още около две седмици в Мюнхен. Ала най-сетне той поръча в срок от един месец да приготвят вилата му за обитаване и един ден между средата и края на май замина с нощния влак за Триест; остана там само двадесет и четири часа и на следната утрин се качи на парахода за Пула.