Онова, което диреше — необичайното и необвързващото, — беше бързо достижимо. Ето защо той се установи на един от няколко години насам твърде хвален остров в Адриатическо море, разположен недалеко от истрийския бряг, с пъстро-дрипаво население което говореше на някакво съвсем непознато наречие; там, дето морето се разстилаше открито, се виждаха красиво начупени масиви от канари. Обаче дъжд и тежък въздух, едно еснафско, затворено австрийско общество в хотела и липсата на онова спокойно, съкровено отношение към морето, което може да бъде събудено само от равен пясъчен плаж, го изпълваха с досада, не му позволяваха да добие съзнанието, че е намерил наистина подходящо място. Още не беше наясно със себе си къде би желал да отиде, но изпитваше някакво обезпокоително вътрешно влечение: започна да проучва разписанията на параходите, търсеше с очи наоколо си и из един път, едновременно изненадващо и самопонятно той видя целта пред себе си Къде трябваше да отиде човек, ако осъмне с желанието да спре пред нещо несравнимо, пред нещо приказно чудновато? Та това беше ясно! Какво търсеше тук? Беше сбъркал. Трябваше да замине за там. Не се забави да прекрати тоя погрешен престой. Едно ранно мъгливо утро, десетина дни след пристигането му на острова, бърза моторница го понесе заедно с вещите му по водата и го върна на военното пристанище. И едва стъпил на сушата, той тутакси мина по дъсчено мостче, за да стъпи на влажната палуба на кораб, който беше под пара да потегли за Венеция.
Корабът от италиански произход беше овехтял, стар, осажден и тъмен. В пещероподобна, изкуствено осветена каюта във вътрешната част, където Ашенбах веднага след стъпването му на кораба бе заведен от един гърбав, нечист и присмехулно вежлив моряк, зад маса седеше мъж с физиономия на старомоден цирков директор, с брада на козел; накривил шапката над челото, стиснал угарката на цигарата си в единия ъгъл на устата, той гримасничеше, държеше се доколкото можеше делово, записваше данните за личността на пасажерите и им издаваше билети.
— За Венеция! — повтори той искането на Ашенбах, като изпружи ръка и топна перото в кашавия остатък на наклонената настрана мастилница. — За Венеция, първа класа! Прието, господине.
Той го записа с едри разкривени букви, поръси написаното със син пясък от една кутия, изсипа го после в глинена чашка, сгъна хартията с жълтите си кокалести пръсти и продължи отново да пише.
— Добре сте избрали мястото — не спря да бръщолеви той. — Ех, Венеция! Прекрасен град! Град с неотразима привлекателност за образования човек както поради историята си, така и със сегашните си прелести!
Плавната бързина на движенията му и празният брътвеж, с който ги придружаваше, издаваха нещо зашеметително и отвличащо вниманието, сякаш той се опасяваше, че пасажерът в последния момент може да се разколебае в решението си да замине за Венеция. Прибра бързо парите и с ловкостта на крупие метна ресто върху зацапаната покривка на масата.
— Приятно развлечение, господине! — рече той с актьорски поклон. — За мен е чест да ви превозя… Господа! — извика той веднага след това с дигната ръка и с вид, като че работите му вървят чудесно, макар да нямаше вече никого другиго, който да искаше билет. Ашенбах се върна на палубата.
Опрял една ръка на перилото, той наблюдаваше бездейната тълпа на кея, която лениво чакаше да види потеглянето на парахода и пасажерите на палубата. Онези от втора класа, мъже и жени, бяха насядали по предната палуба, като за седалки използваха сандъци и вързопите си. Група млади хора съставяше отделна пътническа дружина на най-горната палуба; изглеждаше да бяха търговски служащи от Пула, които във весело настроение бяха решили да предприемат общо един излет в Италия. Те вдигаха голям шум около себе си и начинанието си, бърбореха непрекъснато, смееха се, опиваха се самодоволно от собствените си жестове, навеждаха се над перилото и подхвърляха находчиви насмешки на другарите си, които с папки под мишница минаваха по работа по Пристанищната улица и се заканваха с бастунче на празнично настроените пътници. Един от тях в светложълт, свръхмодерно ушит летен костюм с червена вратовръзка и дръзко превита панамена шапка превъзхождаше всички други с веселостта си и се отличаваше с кресливия си глас. Ала когато го загледа малко по-внимателно, Ашенбах видя с ужас, че този човек не беше момък. Несъмнено беше стар. Около очите и устата му имаше бръчки. Матовата руменина върху бузите му беше червило, кестенявите коси под сламената шапка с пъстроцветна панделка бяха перука, по мършавата му шия изпъкваха жили, завитите мустачки и късата брадичка под долната устна бяха боядисани, жълтите му комплектни зъби, които се оголваха, когато се смееше, се оказаха евтина протеза, а ръцете с пръстени на двата показалеца бяха ръце на старец. Ашенбах, изтръпнал, не снемаше погледа си от него и наблюдаваше отношението на приятелите му. Не знаеха ли, не виждаха ли те, че той беше стар и без право носеше тяхното контешко пъстроцветно облекло, без право играеше тяхната роля? Както изглеждаше, те го търпяха по навик в средата си, за тях присъствието му беше нещо естествено, отнасяха се към него като към равен и отвръщаха без погнуса на закачливите му мушканици в ребрата. Възможно ли беше подобно нещо? Ашенбах сложи ръка върху челото си и затвори очи, които го смъдяха, понеже беше спал твърде малко. Струваше му се, че не всичко върви по обикновеному, че започва да се шири някакво мечтателно отчуждение, някакво причудливо разкриване на света, което навярно можеше да бъде възпряно, ако позатъмнеше лицето си и сетне отново погледнеше наоколо си. В този миг обаче го споходи чувството, че плува. Той отвори очи и с безразсъдна уплаха видя, че тежкият и мрачен корпус на парахода бавно се откъсва от зидания бряг. Машината долу пухтеше ту напред, ту назад, ивицата мръсна блещукаща вода между пристана и корабната стена се разширяваше педя по педя и след дълга трудна маневра параходът обърна предната си мачта и заплува в открито море. Ашенбах мина на дясната страна, дето гърбавият моряк бе му разпънал шезлонг, а един стюард в зацапан фрак го попита какво ще заповяда.