Небето беше сиво, духаше влажен вятър. Пристанището и островите останаха назад и скоро цялата суша изчезна в забуления от изпарения кръгозор. Ядки въглищен прах, подпухнали от влагата, падаха по измитата палуба, която нямаше намерение да изсъхне. А след един час опънаха брезентовия покрив, понеже заваля дъжд. Загърнат в горната си дреха, сложил книга в скута си, пътникът отпочиваше и часовете течаха неусетно. Дъждът спря, прибраха платнището. Хоризонтът се очертаваше ясно — безкрайният диск на пустото море наоколо се разстилаше под мътния купол на небето. Но в празно, неразчленено пространство нашите сетива загубват също мярката за време и ние изпадаме в унес пред безкрайността. Призрачно странни образи — старото конте и човекът с козята брада в каютата на кораба, прекосиха с неопределени движения, с объркани сънни думи съзнанието на пътника и той заспа.
По пладне го накараха да слезе за лека закуска в дългата като коридор трапезария, дето се виждаха вратите на спалните каюти; на долния край на дългата маса — той седна на горния — търговските служащи, включително старецът, още от десет часа гуляеха с бодрия капитан. Яденето беше оскъдно и той го изяде бързешката. Искаше му се да излезе на открито, да види небето — дали няма да се проясни над Венеция.
Мислеше, че трябва да стане така, защото този град винаги го бе посрещал в блясък. Ала небето и морето останаха мътни и оловни, навремени преваляваше дъжд, смесен с мъгла, и той се примири с мисълта, че по море ще пристигне в друга Венеция, не в онази, която бе заварвал някога на идване по суша. Стоеше до предната мачта, взираше се в далнината, чакаше да съзре брега. Спомни си за горестно-възторжения поет, комуто някога из такива вълни бяха се издигнали куполите и кулите на неговия блян[3], повтори си наум няколко стиха от стройната песен, възникнала от страхопочит, щастие и тъга; после надникна в сериозното си и уморено сърце, за да провери дали в него, бездейния сега пътник, не са скътани още някой нов възторг и смут, някое късно приключение на чувството.
И ето че отдясно се появи равен бряг, рибарски лодки оживиха морето, изплува островът с плажа. Параходът ги остави отляво, плъзна се с бавен ход през тесния пристанищен канал, назован с името на острова, и спря окончателно в лагуната точно пред шарените бедняшки обиталища, понеже трябваше да чакат ладията на санитарната служба.
Тя дойде чак след един час. Хем бяха пристигнали, хем още не. Никой не бързаше и все пак всички чувстваха някакво нетърпение. Младите пуланчани, навярно притеглени патриотично от призивите на военните рогове, които ехтяха над водата откъм градските градини, бяха се натрупали на палубата и разпалени от изпитото вино, викаха „ура“ на обучаваните там берсалиери. Ала противно беше да се гледа в какво състояние бе изпаднал наконтеният старец от тая неподходяща дружба с младежта. Старческият му мозък не бе намерил сили да противостои на виното като младите здравеняци — той беше окаяно пиян. С тъпо изцъклени очи, стиснал цигара между треперещите си пръсти, той с мъка пазеше равновесие и залиташе на мястото си, дърпан ту напред, ту назад от опиянението. Тъй като щеше да падне още след първата крачка, той не се решаваше да помръдне, но пак проявяваше някаква плачевна самонадеяност: улавяше за копчето всекиго, който се приближаваше до него, ломотеше нещо, намигаше, кискаше се, дигаше глупаво закачливо набръчкания си показалец с пръстена и облизваше по гадно двусмислен начин ъглите на устата си с върха на езика. Ашенбах го наблюдаваше с мрачно свъсени вежди и отново го обзе чувство на смущение от това, че светът разкриваше една лека, но неотразима склонност да се обезобразява някак причудливо и карикатурно; разбира се, обстоятелствата не му позволиха да се замисли над това чувство, тъй като в същия миг машината отново започна да боботи и корабът продължи пътуването си през канала Сан Марко, прекъснато тъй близо до целта.