Даниъл Силва
Смърт във Виена
Посвещавам на онези,
които не оставят на мира убийците
и техните съучастници;
на моя приятел и редактор Нийл Найрън
и както винаги, на съпругата ми — Джейми,
и на децата ми — Лили и Николас.
На място, където се секат дървета, хвърчат трески и това не може да се избегне.
СС групенфюрер Хайнрих Мюлер, шеф на Гестапо
Ние не сме бойскаути. Ако сме искали да бъдем такива, щяхме да се запишем в организацията на бойскаутите.
Ричард Хелмс, бивш директор на ЦРУ
книга четвърта от поредицата за Габриел Алон
Първа част
Мъжът от кафе „Централ“
1. Виена
Офисът бе трудно откриваем, и то съвсем преднамерено. Разположен в края на тясна криволичеща уличка в един квартал на Виена, известен повече с нощния си живот, отколкото с трагичното си минало, на входната му врата имаше само малка месингова табелка с надпис „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Охранителната система, инсталирана от непозната фирма със седалище в Тел Авив, се набиваше на очи с качественото си изпълнение. Камерата за наблюдение заплашително проблясваше над вратата. Никой не бе допускан без предварително уговорена среща и препоръчително писмо. Посетителите трябваше да минат през прецизно настроен металотърсач. Дамските чанти и дипломатическите куфарчета бяха проверявани щателно от едната от двете обезоръжаващо красиви девойки. Едната се казваше Ребека, другата — Сара.
Веднъж влязъл, посетителят бе съпровождан по протежението на тесен коридор, обзаведен покрай стените с кантонерки от оксидиран метал, до една просторна зала в класически виенски стил, със светъл под, висок таван и библиотечни лавици, огънати под тежестта на безброй томове и папки. Романтичният безпорядък, който цареше вътре, привличаше окото, макар че някои се стъписваха при вида на зеленикавите бронирани стъкла на прозорците, гледащи към мрачния вътрешен двор.
Мъжът, който работеше там, изглеждаше небрежен и трудно забележим. Това бе негова специална дарба. Понякога, когато човек влезеше, го заварваше на върха на библиотечната стълбичка да тършува за някаква книга. Обикновено седеше зад бюрото си, обвит в цигарен дим, забил поглед в купчината книжа и папки, която сякаш никога не намаляваше. Мъжът се помайваше известно време, за да дочете някое изречение или да надраска нещо в полето на някой документ, след което се изправяше и подаваше тънката си ръка, а живите му кафяви очи не преставаха да шарят проучващо. „Ели Лавон“ — скромно изричаше той, докато се здрависваше, макар всеки във Виена да знаеше кой ръководи „Разследвания и справки за събития по време на войната“.
Ако не беше солидната му репутация, неговата външност — постоянно изцапаната с пепел риза, износената виненочервена жилетка с кръпки на лактите и опърпано бие — можеше да се стори обезпокоителна. Някои предполагаха, че му липсват достатъчно средства, други си мислеха, че е аскет и дори малко луд. Една жена, която бе потърсила помощ, за да получи обезщетение от швейцарска банка, заключи, че той страда от нещастна любов. Как иначе можеше да се обясни фактът, че никога не беше се женил? Ами видът му на опечален понякога, когато си мислеше, че никой не го наблюдава? Каквито и да бяха предположенията на посетителите, резултатът обикновено бе един и същ. Повечето не го изоставяха от страх, че може да изчезне.
Лавон ви поканваше с жест на удобния диван. Нареждаше на момичетата да задържат телефонните обаждания, после събираше палеца и показалеца си и ги доближаваше до устните си. Кафе, моля. На достатъчно разстояние от него, за да не се чуват, момичетата започваха да се карат чий ред е да го сервира. Ребека беше израелка от Хайфа, с маслинен цвят на кожата и черни очи, упорита и пламенна. Сара беше заможна американска еврейка от програмата, изучаваща холокоста, към Бостънския университет, по-интелигентна от Ребека и поради това — по-търпелива. Тя не се свенеше да прибегне до измама и дори до откровени лъжи само за да избегне някоя дребна работа, за която смяташе, че е под достойнството й. Ребека — честна и темпераментна — лесно биваше надхитряна, така че обикновено точно тя безрадостно тръсваше сребърния поднос на масичката и се оттегляше намусена.
Лавон нямаше установен начин за провеждане на срещи. Оставяше посетителя да определя хода на разговора. Не бе склонен да отговаря на въпроси за него самия и ако го притиснеха до стената, обясняваше как бе станало така, че един от най-талантливите млади израелски археолози е избрал да се занимава с незавършените дела на холокоста, вместо да рови измъчената земя в родината си. Готовността му да обсъжда своето минало стигаше само дотам. Той не осведомяваше посетителите си, че за кратък период в началото на седемдесетте години на миналия век бе работил за прословутите израелски тайни служби. Или пък че все още го смятаха за най-добрия агент за проследяване, който службите някога бяха подготвяли. Както и че два пъти годишно, когато се прибираше в Израел да нагледа възрастната си майка, посещаваше строго охранявания комплекс, разположен северно от Тел Авив, за да сподели някои от своите тайни със следващото поколение агенти. В службите още го наричаха Призрака. Неговият наставник — мъж на име Ари Шамрон, винаги казваше, че Ели Лавон може да изчезне, докато се ръкувате. И това не бе далеч от истината.