— Да, беше, но ако отидеш там и започнеш да задаваш въпроси за експлозията, ще опресниш паметта на австрийската полиция и тайните им служби. Шамрон те използва, за да поддържа форма. Той изобщо не се интересува кое е най-добре за теб.
— Звучиш като човек на Лев.
— Безпокоя се за теб. — Тя се наведе и го целуна. Устните й имаха вкус на цвете. — Не искам да ходиш във Виена и да се изгубиш в миналото. — След моментно колебание продължи: — Страхувам се, че ще те изгубя.
— Заради кого?
Киара придърпа юргана до раменете си и покри гърдите си. Сянката на Леа се настани между тях. Тя говореше за Леа само в леглото, където вярваше, че Габриел няма да я излъже. Целият му живот бе лъжа, но със своите любовници той винаги бе болезнено откровен. Габриел можеше да се люби с жена само ако тя знаеше, че е убивал хора заради родината си. Никога не беше лъгал за Леа. Смяташе за свой дълг да говори честно за нея — дори и пред жени, които бяха заели мястото й в леглото му.
— Имаш ли представа колко тежко е това за мен? — попита Киара. — Всички знаят за Леа. Тя е легенда в Службата, точно като теб и Шамрон. Колко дълго трябва да живея със страха, че един ден няма да решиш, че не можеш повече така?
— Какво искаш да направя?
— Ожени се за мен, Габриел. Остани във Венеция и реставрирай фрески. Кажи на Шамрон да те остави на мира. Цялото ти тяло е покрито с белези. Не си ли дал достатъчно на своята родина?
Той затвори очи. Пред него отново се отвори вратата към галерията. Габриел неохотно мина през нея и се озова от другата страна, на улица в стария еврейски квартал на Виена, с Леа и Дани до него. Те току-що бяха вечеряли; навън валеше сняг. Леа беше напрегната. В бара на ресторанта имаше телевизор и през цялата вечер бяха гледали как иракски ракети обсипват Тел Авив. Леа нямаше търпение да се приберат вкъщи и да телефонира на майка си. Тя накара Габриел да побърза със своето ритуално претърсване на шасито на автомобила. Хайде, Габриел, побързай. Искам да говоря с майка ми. Искам да чуя гласа й. Той се изправи, закопча предпазния колан на Дани и целуна Леа. Дори и сега можеше да почувства вкуса на маслини по устните й. Обърна се и тръгна обратно към катедралата, където, като част от прикритието си, реставрираше олтарна фреска, изобразяваща мъченичеството на свети Стефан. Леа завъртя контактния ключ. Двигателят се задави. Габриел се извърна и й изкрещя да спре, но тя не можеше да го чуе, нито да го види, защото предното стъкло беше посипано със сняг. Леа отново завъртя ключа…
Той изчака, докато картината с огъня и кръвта се разми в тъмнината, след това каза на Киара това, което тя искаше да чуе. Когато се върнеше от Виена, щеше да отиде при Леа в клиниката и да й обясни, че се е влюбил в друга жена.
Лицето на Киара помръкна.
— Иска ми се да имаше друг начин.
— Трябва да й кажа истината — отвърна Габриел. — Тя го заслужава.
— Дали ще разбере?
Той сви рамене. Леа страдаше от психическа депресия. Лекарите й смятаха, че нощта с бомбената експлозия се върти непрекъснато в паметта й като видеолента. В съзнанието й нямаше място за впечатления или звуци от реалния свят. Габриел често се чудеше какво бе видяла Леа от него през онази нощ. Беше ли го видяла да се отдалечава към островърхия купол на катедралата, или го беше усетила как издърпва почернялото й тяло от огъня? Сигурен бе само в едно: Леа нямаше да му проговори. Тя не му бе казала нито дума в продължение на тринайсет години.
— Това е заради мен самия — промълви той. — Трябва да изговоря думите. Трябва да й кажа истината за нас. Няма от какво да се срамувам и със сигурност не се срамувам от теб.
Киара смъкна юргана и пламенно го целуна. Габриел почувства напрежението в тялото й и усети учестеното й дишане. После легна до нея и погали косата й. Не можеше да заспи, не и в нощта преди отпътуването си за Виена. Но имаше и още нещо. Чувстваше се така, сякаш току-що бе изневерил. Сякаш преди малко бе обладал жената на друг мъж. След това осъзна, че в ума си вече бе Гидеон Аргов. За момента Киара беше непозната за него.
4. Виена
— Паспорта, моля.
Габриел го плъзна по повърхността на гишето с герба надолу. Служителят погледна с досада протритата подвързия и прелисти страниците, докато намери визата. Той удари още един печат — „по-силно, отколкото бе необходимо“, помисли си Габриел — и му го подаде обратно, без да каже нищо. Габриел пусна паспорта в джоба на палтото си и тръгна през силно осветената зала за пристигащите пътници, като влачеше след себе си куфара на колелца.