Той пристигна в тайната квартира в Лехел късно същата вечер, като носеше два куфара, пълни с издирени материали, и готов да се кара относно начина, по който е бил задържан.
— Как очаквате да отвлечете човек като Ерих Радек, ако не можете да хванете един дебел архивар? Хайде — каза той, като дръпна Габриел да се уединят в задната спалня, — имаме да проучим много материали, но разполагаме с малко време.
На седмия ден Ейдриън Картър дойде в Мюнхен. Беше сряда и той пристигна в тайната квартира надвечер, когато здрачът преминаваше в мрак. В джоба на палтото му, марка „Бърбъри“, все още бе паспортът с името Брад Кантуел. Габриел и Шамрон тъкмо се връщаха от разходка в Английските градини и бяха опаковани с шапки и шалчета. Габриел беше разпратил останалите членове от екипа на окончателните им позиции, така че в квартирата нямаше друг персонал на Службата. Беше останал само Ривлин. Той посрещна заместник-директора на ЦРУ бос и с измъкната от панталона риза, представяйки се като Яков. Архиварят бе успял да се приспособи добре към дисциплината, наложена за операцията.
Габриел направи чай. Картър откопча палтото си и тръгна замислено да обиколи апартамента. Той прекара дълго време пред картите. Вярваше в тях. Картите никога не лъжеха. Те никога не ти казваха онова, което смятаха, че искаш да чуеш.
— Харесва ми това, което сте направили с това място, хер Хелер. — Картър най-сетне свали палтото си. — Неомодернистична мръсотия. И миризмата. Сигурен съм, че ми е позната. Ако не се лъжа, идва от Винервалд, който е на една пряка оттук.
Габриел му подаде чаша чай, от чийто ръб още висеше връвчицата на пакетчето.
— Защо си тук, Ейдриън?
— Помислих си, че бих могъл да прескоча дотук и да видя дали не мога да помогна.
— Глупости.
Картър отстрани една троха от дивана и тежко се отпусна, подобно на търговец в края на дълго и безполезно пътуване.
— Честно да си кажа, тук съм по заповед на шефа. Изглежда, го е обхванала сериозна предоперативна треска. Струва му се, че двамата седим на един клон, а вие, момчета, държите триона. Той иска и Управлението да бъде включено.
— Което ще рече?
— Иска да знае плана на играта.
— Ти го знаеш, Ейдриън. Изложих го пред теб още във Вирджиния. Той не е променен.
— Знам плана само в общи линии — отговори Картър. — Сега бих искал да се запозная с детайлите.
— Искаш да кажеш, че твоят директор желае да прегледа плана и да го разпише?
— Нещо такова. Иска също да стоя на страничната линия с Ари, когато той се задвижи.
— А ако му кажем да върви по дяволите?
— Бих предположил, че има петдесет процента вероятност някой да подшушне предупреждение в ухото на Ерих Радек и вие ще го изпуснете. Играй честно с директора ми, Габриел. Това е единственият начин да докопаш Радек.
— Готови сме да действаме, Ейдриън. Сега не е време за полезни съвети от седмия етаж.
Шамрон седна до Картър.
— Ако твоят директор има капка ум в главата си, ще стои колкото се може по-настрани от това.
— Опитах се да му го обясня — не точно с тези думи, но с близки до тях. Той обича да се мисли за нещо като действен и авторитарен тип. Винаги в час с това, което се случва в компанията. Опитва се да ръководи Управлението по същия начин. Както ти е известно, той е и приятел на президента. Ако се опълчиш срещу него, ще позвъни в Белия дом и всичко ще приключи.
Габриел погледна към Ари, който стисна зъби и кимна. Картър получи исканите сведения. Шамрон остана седнал няколко минути, но скоро се изправи и закрачи из стаята подобно на главен готвач, чиито тайни рецепти са били предоставени на конкурент от другия край на улицата. Когато всичко приключи, американецът дълго пали лулата си.
— На мен ми се струва, господа, че сте готови — каза той. — Какво чакате? Ако бях на ваше място, щях да задействам плана, преди моят деен директор да реши, че иска да участва в отвличащия екип.
Габриел се съгласи, вдигна телефона и набра Узи Навот в Цюрих.