Той затвори и погледна през прозореца. Беше хвърлил спасителна сламка на стареца. Запита се дали той изобщо щеше да е в състояние да се хване за нея. Круц знаеше, че ако успее, скоро щеше да се сблъска с още един проблем: какво да прави с израелския екип, извършил отвличането. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади едно листче.
— Ако набера този номер, кой ще отговори?
— Насилието.
Манфред Круц посегна към телефона си.
Откакто се бе върнал във Виена, Часовникаря почти не бе имал повод да напуска своята светиня — малкото си магазинче в квартала на катедралата „Свети Стефан“. Поради честите му пътувания се бяха събрали много часовници, на които трябваше да обърне внимание, в това число и един виенски уникат с махало в стил бидермайер, изработен през 1840 година от прочутия виенски часовникар Игнац Маренцелер. Махагоновата кутия беше в добро състояние, обаче реставрацията на посребрения циферблат му отне много време. Оригиналният, ръчно изработен зъбчат механизъм лежеше на части, грижливо подредени на работната му маса.
Телефонът иззвъня. Той намали звука на портативния CD плейър и „Бранденбургски концерт номер 4“ на Бах заглъхна. Бах беше прозаичен избор, но Часовникаря бе открил, че неговата прецизност е отличен акомпанимент за ремонтирането на старинния часовников механизъм. Той посегна към телефона с лявата си ръка. Пробождаща болка премина по цялата й дължина — спомен от подвизите му в Рим и Аржентина. Часовникаря доближи слушалката до дясното си ухо и я притисна с рамото си.
— Да — промърмори разсеяно. Ръцете му отново се бяха заели с работа.
— Вашият номер ми беше даден от наш общ приятел.
— Разбирам — отговори Часовникаря уклончиво. — С какво мога да ви помогна?
— Не аз се нуждая от помощ, а нашият приятел.
Часовникаря остави инструментите си.
— Нашият приятел? — повтори въпросително.
— Свършили сте някаква работа за него в Рим и Аржентина. Предполагам, познавате мъжа, за когото говоря?
Часовникаря наистина го познаваше. Старецът го бе подвел на два пъти, поставяйки го в компрометиращи ситуации. Сега бе извършил смъртоносния конспиративен грях — бе дал името му на непознат. Очевидно се намираше в затруднение. Часовникаря подозираше, че това има нещо общо с израелците. Реши, че сега е идеалният момент да сложи край на връзката им.
— Съжалявам — каза той, — но мисля, че ме бъркате с някой друг.
Мъжът в другия край на линията се опита да възрази. Часовникаря затвори телефона и увеличи звука на CD плейъра, докато звуците на Бах не изпълниха цялата работилница.
В мюнхенската тайна квартира Картър затвори телефона и погледна към Шамрон, който продължаваше да стои пред картата, сякаш си представяше придвижването на Радек на север към чешката граница.
— Беше от виенската ни централа. Те следят австрийската комуникационна мрежа. Изглежда, Манфред Круц е вдигнал тревога за готовност втора степен срещу терористична заплаха.
— Втора степен? Какво означава това?
— Означава, че вероятно ще имате известни проблеми на границата.
Мястото за смяна се намираше в една падина край замръзналото корито на малко поточе. Там чакаха два автомобила — един опел седан и един микробус „Фолксваген“. Киара седеше зад волана на фолксвагена с угасени фарове, изключен двигател и с успокояващата тежест на беретата в скута си. Нямаше никакъв признак на живот, никакви светлини от селото, нито грохот от трафика по магистралата, чуваше се само потрепването на суграшицата по покрива и свистенето на вятъра през елховите върхари.
Тя погледна през рамо и се взря в задното отделение на микробуса. Беше приготвено за пристигането на Радек. Сгъваемото легло бе разпънато. Под него се намираше специално конструираното отделение, където той щеше да бъде скрит, докато преминеха границата. Там щеше да му бъде удобно — по-удобно, отколкото заслужаваше.
Киара се обърна напред. Нямаше много за гледане: тесен път, който се изкачваше в мрака към един кръст в далечината. После внезапно се показа светлина, бяло сияние, което освети хоризонта и превърна дърветата в черни минарета. За няколко секунди бе възможно да се види суграшицата, която се въртеше като рояк насекоми във вихъра на вятъра. След това се появиха фаровете. Колата се изкачваше по хълма и светлините й се насочиха към нея, подмятайки сенките на дърветата ту насам, ту натам. Киара хвана беретата и постави показалеца си на спусъка.