Отвън се нареди на опашката пред таксиметровата стоянка. Времето беше мразовито и вятърът носеше сняг. Откъслеци от немска реч с виенски акцент долитаха до слуха му. За разлика от повечето му сънародници, говоренето на немски не го караше да настръхва. Немският беше първият му език и си оставаше езикът на неговите сънища. Той го владееше перфектно, с берлинския акцент на майка си.
Габриел стигна до края на опашката. Бял мерцедес се приближи да го вземе. Той запомни регистрационния номер, преди да се настани на задната седалка. Остави чантата до себе си и даде на шофьора адреса, който се намираше на няколко преки от хотела, в който бе запазил стая.
Таксито полетя по автострадата през грозната индустриална зона, осеяна с фабрики, електростанции и съоръжения за газ. Не след дълго Габриел забеляза осветения с прожектори купол на катедралата „Свети Стефан“ да проблясва над Инере Щат. За разлика от повечето европейски градове, Виена бе останала удивително чиста и без промишлен смог. Наистина външният и вид и начинът на живот се бяха променили незначително в сравнение с предишния век, когато столицата е била административен център на империя, простираща се върху цяла Централна Европа и част от Балканите. Все още човек можеше да хапне следобед кейк и сметана в „Демел“ или да поседи с чаша кафе и вестник в „Ландман“ или „Централ“. В Инере Щат човек бе по-добре да остави колата си и да се движи с трамвай или пеша по чистичките пешеходни булеварди, от двете страни на които се издигаха къщи в бароков и готически стил, както и множество модни магазини. Мъжете продължаваха да носят масленозелени костюми и тиролски шапки с пера, а жените все още смятаха за модно да се обличат в дирндъл12. Брамс бил казал, че стои във Виена, защото предпочита да работи на село. „Тя все още е село — помисли си Габриел, — със селското презрение към промените и със селската неприязън към външните хора“. За него Виена винаги щеше да бъде град на призраци.
Стигнаха до Рингщрасе — широкия булевард, който обграждаше централната част на града. Красивото лице на Петер Мецлер — кандидата за канцлер от крайнодясната Австрийска национална партия, се усмихваше на Габриел от електрическите стълбове. Наближаваха избори и по цялото авеню бяха накачени стотици рекламни плакати. Добре финансираната кампания на Мецлер очевидно не бе щадила средства. Лицето му бе навсякъде, втренченият му поглед не можеше да се избегне по никакъв начин. Такъв беше и предизборният му лозунг: Eine neue Ordnung fur ein neues Osterreich!13 „Австрийците — помисли си Габриел — не могат да бъдат изтънчени“.
Той слезе от таксито близо до държавната опера и извървя краткото разстояние до тясната уличка, наречена „Вайхбурггасе“. Изглежда, никой не го бе следил, макар да знаеше от опит, че е почти невъзможно да бъдат разкрити умелите наблюдатели. Той влезе в малък хотел. Като видя израелския му паспорт, портиерът направи гримаса на съчувствие и прошепна няколко мили думи за „ужасната бомбена експлозия в Еврейския квартал“. Габриел, играещ ролята на Гидеон Аргов, поговори няколко минути с него на немски, преди да се изкачи по стълбите до стаята си на втория етаж. Подът й бе дървен, с цвят на пчелен мед, а френският прозорец гледаше към потъналия в мрак вътрешен двор. Габриел пусна пердетата и остави чантата си върху леглото. Преди да излезе, той постави нишка на касата на вратата, така че да разбере дали е влизано в стаята по време на отсъствието му.
После се върна във фоайето. Портиерът се усмихна, сякаш не се бяха виждали от години, а не отпреди пет минути. Навън бе завалял сняг. Габриел тръгна по тъмните улици на Инере Щат, проверявайки дали някой не го следи. Спираше пред витрините на магазините, за да погледне през рамо, мушна се в една телефонна кабинка и се престори, че говори, докато оглеждаше внимателно околността. От вестникарската будка си купи един „Ди Пресе“, след това, стотина метра по-надолу, го хвърли в кошче за боклук. Най-накрая, убеден, че не е следен, влезе в станцията на метрото на Щефансплац.
Нямаше нужда да се взира в силно осветените карти на виенската транспортна мрежа, защото я знаеше наизуст. Купи си билет от един автомат, мина през въртящата се преграда на входа и се насочи към перона. Качи се във вагона и запомни лицата на хората около себе си. След пет спирки, на „Вестбанхоф“, се прехвърли на пътуващия на север по линия №6 влак. Виенската общинска болница имаше своя собствена спирка. Ескалаторът бавно го изкачи до покрития със сняг квадратен вътрешен двор, който се намираше на няколко крачки от главния вход на „Вехрингер Гюртел“ 18–20.