Колата избуксува и спря до микробуса. Тя насочи поглед към задната седалка и видя убиеца, седнал между Навот и Залман, изпънат като комисар, който очаква кървавото изкупление. Киара пропълзя в задното отделение на буса и направи една последна проверка.
— Свалете си палтото — нареди Навот.
— Защо?
— Защото ви казвам.
— Имам право да знам защо.
— Нямате никакви права! Просто направете каквото ви казвам.
Радек седеше неподвижно. Залман дръпна ревера на палтото му, но старият мъж скръсти здраво ръце пред гърдите си. Навот тежко въздъхна. Ако старото копеле искаше една последна борба, щеше да си я получи. Отвори ръцете му със сила, докато Залман издърпа десния ръкав, после левия. След това дойде ред на сакото, сетне Залман разкъса ръкава на ризата му и оголи отпуснатата кожа на ръката му. Навот извади спринцовка, пълна с приспивателно.
— За ваше добро е — каза той. — Слабо е и с много кратко действие. Ще направи пътуването ви много по-приятно. Няма да изпитате клаустрофобия.
— Никога не съм страдал от клаустрофобия.
— Изобщо не ми пука.
Навот забоде иглата в ръката на Радек и натисна буталото. След няколко секунди тялото на стареца се отпусна, после главата му клюмна на една страна, а челюстите му се поотвориха. Узи отвори вратата и излезе, сетне хвана отвлечения под мишници и издърпа тялото му от колата.
Залман го хвана за краката и двамата го отнесоха като убит на фронта войник към страничната врата на фолксвагена. Киара се бе превила надве в колата, държейки бутилка кислород и чиста пластмасова маска. Двамата оставиха мъжа на пода, а младата жена постави маската върху лицето му. Маската се изпоти веднага, потвърждавайки, че той диша добре. Тя провери пулса му. Беше равномерен и силен. Наместиха тялото в тайното отделение и затвориха капака.
Киара седна зад волана и запали двигателя. Одед хлопна страничната врата и потупа с длан стъклото. Киара включи на скорост и се насочи обратно към магистралата. Другите се качиха в опела и я последваха.
Пет минути по-късно на хоризонта като сигнални клади се появиха светлините на граничния пункт. Докато се приближаваше към него, Киара забеляза опашка от шест автомобила, които чакаха своя ред за преминаване. Виждаха се само двама гранични полицаи. Със запалени фенерчета те проверяваха паспортите на пътниците и надничаха през прозорците. Тя погледна през рамо. Вратите на тайника бяха затворени. Радек мълчеше.
Колата пред нея мина проверката и бе пусната към чешката граница. Граничният полицай й махна да мине напред. Тя свали стъклото на прозореца си и му се усмихна.
— Паспорта, моля.
Подаде го. Вторият полицай беше заобиколил микробуса откъм страната за пътниците и Киара зърна лъча на фенерчето му да шари във вътрешността.
— Има ли нещо?
Граничният полицай се взираше в снимката й, без да отговори.
— Кога влязохте в Австрия?
— По-рано днес.
— Откъде?
— От Италия, през Тарвизио.
Той постоя още известно време, сравнявайки лицето й със снимката в паспорта. После отвори предната врата и я подкани с жест да излезе от колата.
Узи Навот наблюдаваше сцената от предната пътническа седалка на опела. Погледна към Одед и тихо изруга под носа си. След това набра на мобилния си телефон номера на мюнхенската тайна квартира. Шамрон вдигна още при първото позвъняване.
— Имаме проблем — каза Навот.
Полицаят й нареди да застане пред микробуса и освети лицето й. През ослепителния блясък тя видя как вторият полицай отваря страничната врата на фолксвагена. Насили се да погледне към разпитващия граничар. Опита се да не мисли за беретата, притисната отзад на кръста й, нито за Габриел, който чакаше в Микулов — от другата страна на границата, нито за Навот, Одед и Залман, които наблюдаваха безпомощно от опела.
— Закъде пътувате тази вечер?
— За Прага — отвърна тя.
— Защо отивате в Прага?
Тя му хвърли красноречив поглед: Не е ваша работа. После каза:
— Отивам да видя приятеля си.
— Приятеля си? — повтори полицаят. — Какво прави той в Прага?