Преподава италиански — беше й казал Габриел.
Киара отговори на въпроса.
— Къде преподава?
В Пражкия институт за чужди езици — бяха думите на Габриел.
Тя отново отговори според инструкциите.
— Откога преподава в Пражкия институт за чужди езици?
От три години.
— Често ли го виждате?
Веднъж, понякога два пъти месечно.
Вторият полицай се беше качил в буса. Пред погледа й блесна картина: Радек със затворени очи и кислородна маска на лицето. „Не се събуждай — помисли си Киара. — Не се движи. Не издавай звук. Дръж се подобаващо поне веднъж в гадния си живот“.
— И кога влязохте в Австрия?
— Вече ви казах.
— Кажете ми пак, моля.
— По-рано днес.
— По кое време?
— Не си спомням точно.
— Сутринта ли беше или следобед?
— Следобед.
— Ранен или късен следобед?
— Ранен.
— Значи още е било светло?
Тя се поколеба. Той настоя:
— Да? Още ли беше светло?
Киара кимна. От вътрешността на микробуса долетя звук от отварянето на вратички. Тя се насили да гледа право в очите на задаващия въпроси униформен. Лицето му, потънало в сянка от ярката светлина на фенерчето, й заприлича на Ерих Радек — не жалката версия на лежащия в безсъзнание мъж в задното отделение на микробуса, а Радек, който издърпва девойката Ирене Франкел от редиците на Похода на смъртта от Биркенау през януари 1945 година и я отвежда в полската гора за едно последно мъчение.
Кажи думите, еврейко! Били сте транспортирани на изток. Имали сте много храна и добро медицинско обслужване. Газовите камери и крематориумите са болшевишко-еврейски измислици.
„Мога да бъда силна като теб, Ирене — помисли си Киара. — Мога да се справя с това. Заради теб“.
— Спирахте ли някъде в Австрия?
— Не.
— Не сте се възползвали от възможността да посетите Виена?
— Била съм във Виена — отговори тя. — Не я харесвам.
Той разглежда известно време лицето й.
— Италианка сте, нали?
— Държите паспорта ми в ръката си.
— Нямам предвид паспорта ви. Говоря за етническата ви принадлежност. За произхода ви. От италианско потекло ли сте, или сте имигрантка от — да кажем — Близкия изток или Северна Африка?
— Италианка съм — увери го Киара.
Вторият полицай слезе от фолксвагена и поклати глава. Разпитващият й подаде обратно паспорта.
— Съжалявам, че ви забавихме — каза той. — Приятно пътуване.
Киара седна зад волана на микробуса, включи на скорост и премина граничната линия. Сълзите й бликнаха — сълзи на облекчение, сълзи на гняв. Отначало се опита да ги спре, но беше безполезно. Пътят се замъгли пред очите й, габаритите на предните автомобили се превърнаха в размазани червени ленти, а сълзите й продължаваха да текат.
— За теб, Ирене — каза тя високо. — Направих го за теб.
Железопътната гара на Микулов бе разположена под стария град, където планинският склон се сливаше с равнината. Имаше само един перон, който устояваше на почти постоянния напор на вятъра, спускащ се от Карпатите, и потискащо мрачен, настлан с чакъл паркинг, който се превръщаше в езеро, когато валеше. Близо до билетното гише се намираше автобусна спирка, цялата нашарена с надписи, където Габриел чакаше, пъхнал ръце в джобовете на мушамата си.
Той вдигна поглед, когато микробусът зави и влезе в паркинга, хрущейки по насипания чакъл. Изчака го да спре, преди да излезе от навеса на спирката под дъжда. Киара се пресегна през седалката и му отвори вратата. Когато плафониерата светна, той видя, че лицето й бе мокро.
— Добре ли си?
— Чувствам се прекрасно.
— Искаш ли аз да карам?
— Не, мога да се справя.
— Сигурна ли си?
— Просто се качи, Габриел. Не издържам повече да съм сама с него.
Той се качи и затвори вратата. Киара направи завой и се насочи обратно към магистралата. Минута по-късно те се носеха на север, навлизайки в Моравия.
Отне им половин час, докато стигнат до Бърно, и още час — до Острава. Габриел на два пъти отваря вратите на тайника, за да проверява Радек. Наближаваше осем часът, когато стигнаха полската граница. Този път нямаше проверки, нито опашка от автомобили, само една ръка се подаде от тухлената будка и им махна да минават.