— Ако мога да задам неизбежния въпрос, хер групенфюрер, каква разлика има, ако слуховете стигнат до Запада? Кой би повярвал, че такова нещо наистина е възможно?
— Слуховете са едно, Ерих. Доказателствата са съвсем друго.
— Кой ще открие доказателства? Няколко малоумни полски селяци? Украинският гробокопач с дръпнати очи?
— Може би Ивановците.
— Руснаците? Как биха могли изобщо да…
Мюлер вдигна заповеднически ръка. Край на дискусията. И тогава той разбра. Руската авантюра на фюрера не се развиваше по план. Победата на Източния фронт вече не бе сигурна.
Мюлер се приведе напред.
— Изпращам те в ада, Ерих. Ще натикам арийското ти лице толкова дълбоко в лайната, че никога повече няма да видиш дневна светлина.
— Как мога да ви се отблагодаря, хер групенфюрер?
— Почисти мръсотията. Цялата. Навсякъде. Твое задължение е да направиш така, че всичко да остане само слух. И когато операцията приключи, искам да останеш жив само ти.
Радек се събуди. Лицето на Мюлер се разми в полската нощ. Странно, нали? Неговият реален принос за Окончателното решение не беше да убива, а да скрие и запази тайната, и все пак сега беше загазил, цели шестдесет години по-късно, заради глупавата игра, която бе играл пиян една неделя в Аушвиц. „Акция 1005“? Да, тя беше неговото представление, но нито един оцелял евреин не би могъл да свидетелства за присъствието му край ямата на смъртта, защото нямаше оцелели. Беше провел стегната операция. Айхман и Химлер трябваше да бъдат посъветвани да сторят същото. Те бяха сглупили да позволят толкова много свидетели да останат живи.
Изплува спомен: януари 1945 година, колона от дрипави евреи, влачещи се по път, който много приличаше на този. Пътят от Биркенау. Хиляди евреи, всеки с история за разказване, всеки — потенциален свидетел. Преди евакуацията беше привел доводи за унищожаването на цялото население в лагера. Беше му отказано. Райхът спешно се нуждаел от робски труд. Труд? Повечето от евреите, които бе видял да напускат Биркенау, едва можеха да вървят, камо ли да въртят кирка или лопата. Те не бяха годни за работа, а само за клане, и той лично бе убил доста от тях. Защо, за бога, му бяха наредили да почисти ямите, а после позволиха на хиляди свидетели да напуснат място като Биркенау?
Насили се да отвори очи и се взря през прозореца. Караха покрай брега на река, близо до украинската граница. Познаваше тази река — река от пепел, река от кости. Запита се колко ли стотици хиляди души лежаха там, потънали в тинестото корито на река Бут.
Село със затворени капаци на прозорците — Ухруск. Помисли си за Петер. Той го беше предупредил, че това може да се случи: „Ако някога стана наистина сериозен претендент за канцлерското място, някой ще се опита да те очерни“. Знаеше, че Петер е прав, но също така вярваше, че ще се справи с всяка заплаха. Беше грешил и сега синът му щеше да се изправи пред невъобразимо изборно унижение, и то заради него. Сякаш евреите бяха завели Петер до ръба на ямата за разстрел и бяха насочили пистолет в главата му. Запита се дали притежаваше силата да им попречи да дръпнат спусъка, дали ще успее да сключи още една сделка, да организира още едно последно бягство.
„А този евреин, който ме гледа сега с непримиримите си зелени очи? Какво очаква да направя? Да се извиня? Да се пречупя, да се разцивря и да бълвам сантиментални глупости? Това, което той не разбира, е, че не чувствам вина за стореното. Аз бях воден от Божията ръка и от напътствията на моята Църква. Не ни ли казваха свещениците, че евреите са убийците на Бог? Светият отец и неговите кардинали не запазиха ли мълчание, когато много добре знаеха какво вършим на Изток? Нима този евреин очаква сега изведнъж да се отрека и да кажа, че това е било ужасна грешка? И защо ме гледа така?“ Очите му изглеждаха познати. Беше ги виждал някъде и преди. Може би просто се дължеше на медикаментите, които му бяха дали. Не можеше да бъде сигурен в нищо. Дори не беше сигурен, че е жив. Може и вече да бе мъртъв. Може би неговата душа сега пътуваше покрай река Буг. Може би беше в ада.
Друго селце — Вола Ухруска. Знаеше кое бе следващото — Собибор…
Затвори очи, мекото кадифе на завесата го обгърна. Беше пролетта на 1942 година, той бе излязъл от Киев и караше по пътя за Житомир, а до него седеше командирът на специалния СС Отряд на смъртта. Бяха тръгнали да инспектират дефилето, станало нещо като проблем за сигурността, място, което украинците наричаха Баби Яр. Докато пристигнат, слънцето целуваше хоризонта и вече почти се беше здрачило. Обаче имаше още достатъчно светлина да се види странното явление, което се случваше на дъното на дефилето. Земята изглеждаше обхваната от епилептичен припадък. Почвата се гърчеше, във въздуха изригваше газ заедно с гейзери от воняща течност. Смрадта! Исусе, каква смрад! Можеше да я подуши и сега.