— Кога започна това?
— Скоро след края на зимата. Земята се размрази, а после и телата. Разлагат се много бързо.
— Колко има там долу?
— Тридесет и три хиляди евреи и като допълнение — малко цигани и руски военнопленници.
— Постави кордон около цялото дефиле. Ще се заемем с това колкото се може по-скоро, но за момента други места са с предимство.
— Кои?
— Места, за които никога не си чувал: Биркенау, Белзец, Собибор, Треблинка. Нашата работа тук е свършена. В другите места очакват огромни нови попълнения.
— Какво ще правиш с този терен?
— Ще разкопаем ямите и ще изгорим телата, после ще натрошим костите и ще разпилеем парчетата в горите и реките.
— Да се изгорят трийсет хиляди трупа? Опитахме това по време на прочистващите операции. Използвахме огнехвъргачки, за бога! Масовите кремации на открито не вършат работа.
— Защото никога не сте построявали истинска клада. В Челмно доказах, че може да стане. Повярвай ми, Курт, един ден това място, наречено Баби Яр, ще бъде само слух — точно както и евреите, живели тук.
Той изви китките си. Този път болката не бе достатъчна, за да го събуди. Завесата отказа да се разтвори. Радек остана заключен в затвора на спомените си, газейки през река от пепел.
Те продължиха да напредват в нощта. Времето беше спомен. Тиксото беше спряло кръвообращението му. Той вече не чувстваше ръцете и краката си. В един момент изгаряше от горещина, в следващия трепереше от студ. Имаше чувството, че спираха веднъж. Замириса му на бензин. Резервоара ли пълнеха? Или беше само спомен за напоените с бензин траверси?
Действието на лекарството най-накрая премина. Сега беше буден, с ясно съзнание и почти сигурен, че не е мъртъв. Нещо в решителната стойка на евреина му подсказа, че приближават края на пътуването. Минаха през Сиедълце, после, в Соколов Подласки, свиха по тесен селски път. Дойде Дибов, след това Косов Лацки.
Отклониха се от главното шосе и поеха по изровен горски път. Микробусът тръскаше: друс-друс… друс-друс. „Старата железопътна линия — помисли си той, — все още е тук, разбира се“. Продължиха по пътя сред гъстата гора от ели и брези и скоро спряха на малък павиран паркинг.
Втора кола се показа на поляната с угасени фарове. От нея слязоха трима мъже и се приближиха до буса. Той ги позна. Бяха мъжете, които го отвлякоха във Виена. Евреинът се наведе над него, сряза тиксото и отвърза кожения колан.
— Хайде — каза той любезно. — Да се поразходим.
38. Треблинка, Полша
Поеха по пътека между дърветата. Беше завалял сняг. Снежинките падаха меко в притихналата гора и кацаха по раменете им като пепел от далечен огън. Габриел държеше Радек за лакътя. Отначало крачките му бяха несигурни, но скоро кръвта отново започна да нахлува в краката му и той настоя да върви без подкрепата на евреина. Пресекливият му дъх замръзваше във въздуха. Миришеше на кисело и страх.
Навлязоха дълбоко в гората. Пътеката беше песъклива и покрита с фин килим от борови иглички. Одед бе няколко крачки по-напред и едва се виждаше през пелената на падащия сняг. Залман и Навот вървяха зад тях. Киара остана на поляната да наглежда колите.
Спряха. Пролука сред дърветата, широка около пет метра, зееше в мрака. Габриел я освети с лъча на фенерчето си. В средата на тесния път, на равни интервали, стърчаха няколко големи камъка. Те маркираха линията на стара ограда. Бяха стигнали границите на лагера. Габриел изключи фенерчето и дръпна Радек за лакътя. Той опита да се възпротиви, после политна напред.
— Просто правете каквото ви казвам, Радек, и всичко ще е наред. Не се опитвайте да бягате, защото няма как да се измъкнете. Не си правете труда да викате за помощ. Никой няма да чуе виковете ви.
— Доставя ли ви удоволствие да ме виждате уплашен?
— Всъщност направо ми се гади от това. Не ми харесва да ви докосвам. Не ми харесва звукът на гласа ви.
— Тогава защо сме тук?