— Просто искам да видите някои неща.
— Тук няма какво да се види, Алон. Само един полски мемориал.
— Точно така. — Габриел го дръпна рязко за лакътя. — Хайде, Радек. По-бързо! Трябва да вървите по-бързо. Нямаме много време. Скоро ще се зазори.
Минута по-късно отново спряха пред железопътна линия без релси — старото отклонение, което бе осигурявало транспортирането от Треблинка до самия лагер. Дървените траверси бяха сменени с каменни и бяха заскрежени от пресния сняг. Тръгнаха по тях, влязоха в лагера и спряха на мястото, където някога е бил перонът. Той също бе възпроизведен от камък.
— Помните ли го, Радек?
Той стоеше мълчаливо, с увиснала челюст, и дишаше учестено.
— Хайде, Радек. Знаем кой сте, знаем и какво сте извършили. Този път няма да се измъкнете. Няма нужда да играете игрички или да се опитвате да отричате. Не разполагате с време, не и ако искате да спасите сина си.
Радек бавно завъртя глава. Устните му се изопнаха, а погледът му застина.
— Ще навредите на сина ми?
— Всъщност вие ще го направите вместо нас. Всичко, което трябва да сторим, е да кажем на света кой е неговият баща — и това ще го унищожи. Ето защо поставихте бомбата в офиса на Ели Лавон: за да защитите Петер. Никой не можеше да ви пипне, не и в страна като Австрия. Достъпът до вас отдавна е бил затворен. Бяхте в безопасност. Единственият човек, който може да плати за престъпленията ви, е вашият син. Ето защо се опитахте да убиете Ели Лавон. Ето защо убихте Макс Клайн.
Той се извърна от Габриел и се взря в тъмнината.
— Какво искате? Какво искате да знаете?
— Разкажете ми за това, Радек. Чел съм за него, мога да видя паметните плочи, но не мога да си представя как практически се е действало. Как е било възможно пътниците на цяла влакова композиция да се превърнат в дим само за четиридесет и пет минути? Четиридесет и пет минути, човек след човек, не е ли това, с което есесовският персонал тук се е хвалел? Можели са да ги превърнат в дим за четиридесет и пет минути. Дванайсет хиляди евреи на ден. Осемстотин хиляди общо.
Радек безрадостно изхихика — един разпитващ, който не вярваше в свидетелските показания на своя заподозрян. Габриел имаше чувството, че на сърцето му е положен камък.
— Осемстотин хиляди? Откъде взехте тази бройка?
— Това са официалните изчисления на полското правителство.
— И очаквате, че банда малоумници като поляците е наясно какво се е случило в тези гори? — Гласът му внезапно прозвуча различно, беше някак по-младежки и самоуверен. — Моля ви, Алон, ако ще водим тази дискусия, нека да боравим с факти, а не с полски идиотизми. Осемстотин хиляди? — Той тръсна глава и се усмихна истински. — Не, не бяха осемстотин хиляди. Действителният им брой беше много по-голям.
Внезапен порив на вятъра раздвижи върхарите на дърветата. На Габриел му се стори като плисък на буйна вода. Радек протегна ръка и поиска фенерчето. Габриел се поколеба.
— Не мислите, че ще ви нападна с него, нали?
— Знам някои от нещата, които сте правили.
— Това беше много отдавна.
Подаде му фенерчето. Радек насочи лъча наляво, осветявайки гъсталак от вечнозелени храсти.
— Наричаха тази местност Долния лагер. Квартирите на есесовците бяха точно ей там. Оградата минаваше зад тях. Отпред имаше павиран път, обграден с градина от храсти и цветя, които цъфтяха през пролетта и лятото. Може да не ви се вярва, но тук наистина беше приятно. Разбира се, нямаше толкова много дървета. Засадихме ги, след като съборихме лагера до основи. Тогава бяха още фиданки. Сега са достигнали своята зрелост и са доста красиви.
— Колко бяха есесовците?
— Обикновено около четиридесет. Еврейски момичета им чистеха, но им готвеха полякини — три местни девойки, които идваха от околните села.
— А украинците?
— Те бяха разквартирувани в пет бараки от другата страна на пътя. Между тях се издигаше къщата на Щангъл, точно където се пресичаха двата пътя. Той имаше прекрасна градина. Беше проектирана специално за него от един виенчанин.
— Но пристигащите никога не са виждали тази част от лагера, нали?
— Не, не, всяка част от лагера беше грижливо маскирана посредством огради, в които бяха вплетени борови клонки. Когато нещастниците пристигаха в лагера, виждаха само обикновена селска гара с фалшиво разписание за тръгващите влакове. Но от Треблинка, разбира се, нямаше заминаване. Само празни влакове напускаха този перон.