— Тук имаше ли сграда?
— Беше направена така, че да изглежда като обикновена гарова постройка, но в действителност беше пълна с ценни предмети, иззети от предишните лагеристи. Онази част там я наричаха Гаровия площад. Отвъд него беше Приемният площад, или Площадът за сортиране.
— Вие виждали ли сте пристигащите композиции?
— Аз нямах нищо общо с тази работа, но — да, виждал съм ги да пристигат.
— Имало е две различни процедури по посрещането им, нали? Една за евреите от Западна Европа и друга за тези от Изтока?
— Да, така е. Към западноевропейските евреи се отнасяха с измама и лицемерие. Нямаше бой с камшици, нито викове. Помолваха ги учтиво да слязат от влака. Медицински персонал в бели престилки ги чакаше на Приемния площад, за да се погрижи за слабите и недъгавите.
— Значи това е било хитрост. Старите и болните веднага са били отвеждани и разстрелвани.
Радек кимна.
— А източните евреи? Как ги посрещаха на перона?
— Посрещаха ги украинци с камшици.
— А после?
Радек вдигна фенерчето и насочи лъча му на кратко разстояние отвъд поляната.
— Там имаше оградено с бодлива тел място. Зад телта се издигаха две сгради. Едната беше предназначена за съблекалня. Във втората работници евреи отрязваха косите на жените. Когато свършеше подстригването, те поемаха по този път. — Освети пътеката с фенерчето. — Тук имаше проход, приличащ по-скоро на улей за прекарване на говеда, който бе широк няколко стъпки и беше ограден с бодлива тел, преплетена с борови клонки. Наричаха го Тръбата.
— Есесовците обаче са имали специално название за него, нали?
Радек кимна утвърдително.
— Наричаха го Пътя за рая.
— И къде отвеждаше Пътя за рая?
Австриецът вдигна лъча на фенерчето.
— В горния лагер — отвърна той. — Лагерът на смъртта.
Тръгнаха напред и отидоха до широка поляна, осеяна със стотици заоблени камъни, всеки от които представляваше една от унищожените еврейски общности в Треблинка. На най-големия камък имаше надпис: Варшава. Габриел погледна отвъд камъните — към небето на изток. Беше започнало да се развиделява.
— Пътя за рая водеше директно в тухлената сграда с газовите камери — каза Радек, нарушавайки тишината. Изглеждаше внезапно обладан от желание да говори. — Всяка от камерите беше четири на четири метра. Отначало бяха само три, но скоро се оказа, че има нужда от по-голям капацитет за задоволяване на потребностите. Бяха добавени още десет. Един дизелов мотор вкарваше въглеродния оксид в камерите. Задушаването ставаше за по-малко от трийсет минути. След това телата се изваждаха.
— Какво се правеше с тях?
— В продължение на няколко месеца те се трупаха там отвън, в големи ями. Но много скоро ямите се препълниха и разлагането на труповете зарази лагера.
— Тогава ли пристигнахте?
— Не веднага. Треблинка беше четвъртият лагер в списъка ни. Първо изчистихме ямите в Биркенау, после в Белзец и Собибор. С Треблинка се заехме едва през март 1943 година. Когато пристигнах… — Гласът му пресекна. — Беше ужасно.
— Какво направихте?
— Разкопахме ямите, разбира се, и извадихме телата.
— Ръчно?
Той поклати глава.
— Имахме багер. С него работата вървеше по-бързо.
— Клещите, нали така сте го наричали?
— Да, така.
— И след като телата биваха извадени?
— Изгаряхме ги на големи железни решетки.
— Имали сте специално название на тези решетки, нали?
— Скарите — отговори Радек. — Наричахме ги Скарите.
— А след като изгаряхте труповете?
— Разтрошавахме костите, част от тях заравяхме отново в ями, другите ги извозвахме до река Бут и ги хвърляхме във водата.
— А щом бяха изпразнени всички стари ями?
— След това телата бяха откарвани направо от газовите камери на Скарите. Така се действаше до октомври същата година, когато лагерът беше затворен и всички следи от него бяха заличени. Аз работих по този въпрос малко повече от година.
— И все пак сте успели да ликвидирате осемстотин хиляди души.
— Не бяха осемстотин хиляди.
— А колко тогава?
— Над милион. Това е съвсем друго нещо, нали? Над един милион души в миниатюрно място като това, насред полската гора.