Габриел си взе обратно фенерчето и извади беретата си. После смушка Радек да върви напред. Тръгнаха по пътеката през поляната с камъните. Залман и Навот останаха назад в горния лагер. Габриел чуваше стъпките на Одед по чакъла зад гърба си.
— Поздравления, Радек. Заради вас това място е само едно символично гробище.
— Сега ще ме убиете ли? Не ви ли казах всичко, което искахте да чуете?
Габриел го бутна да върви по пътеката.
— Може и да изпитвате известна гордост от това място, но за нас тази земя е свещена. Наистина ли смятате, че ще я омърся с вашата кръв?
— Тогава каква е целта на тази разходка? Защо ме доведохте тук?
— Трябваше да го видите още веднъж. Трябваше да посетите местопрестъплението, за да опресните паметта си и да се приготвите за предстоящото ви свидетелстване. Ето как ще спасите сина си от унижението да има баща като вас. Ще дойдете в Израел и ще платите за престъпленията си.
— Това не беше мое престъпление! Аз не съм ги убил! Просто направих това, което ми заповяда Мюлер. Почистих мръсотията!
— И вие имате равен дял в убийството, Радек. Спомняте ли си своята малка игра с Макс Клайн в Биркенау? А какво ще кажете за Похода на смъртта? И там бяхте, нали, Радек?
Старецът забави крачка и обърна глава. Габриел го блъсна между лопатките. Излязоха на широка правоъгълна падина, където се бе намирала ямата за кремация. Сега тя бе запълнена с черен базалт.
— Убийте ме сега, по дяволите! Не ме водете в Израел! Направете го сега и да приключваме. Пък и нали точно в това сте добър, Алон?
— Не тук — отговори Габриел. — Не и на това място. Не заслужавате дори кракът ви да стъпва тук, камо ли да умрете на тази земя.
Радек падна на колене пред ямата.
— А ако се съглася да дойда с вас? Каква съдба ме очаква?
— Истината ви очаква, Радек. Ще се изправите пред израелския народ и ще признаете престъпленията си. Ролята ви в „Акция 1005“. Убийствата на затворници в Биркенау. Убийствата, които сте извършили по време на Похода на смъртта. Спомняте ли си изобщо за момичетата, които сте убили, Радек?
Австриецът извърна глава.
— Откъде…
Габриел го прекъсна:
— Няма да бъдете изправен пред съда за престъпленията си, но ще прекарате остатъка от живота си зад решетките. Докато сте в затвора, ще работите с екип от учени по холокоста от центъра „Яд Вашем“, за да разкажете истината за „Акция 1005“. Ще кажете на хората, които я отричат или се съмняват, как точно сте прикрили следите от най-голямото масово убийство в историята. За първи път в живота си ще кажете истината.
— Чия истина — вашата или моята?
— Има само една истина, Радек. Треблинка е истината.
— И какво ще получа в замяна?
— Повече, отколкото заслужавате — отговори Габриел. — Няма да кажем нищо за съмнителния произход на Мецлер.
— Готови сте да преглътнете австрийски канцлер от крайната десница, за да се доберете до мен?
— Нещо ми подсказва, че Петер Мецлер ще стане голям приятел на Израел и на евреите. Той няма да поиска да направи нищо, с което да ни ядоса. В крайна сметка ние ще държим ключа за неговото унищожение дълго след вашата смърт.
— Как убедихте американците да ме предадат? Предполагам, чрез шантаж — това е еврейският начин. Но трябва да е имало и нещо повече. Сигурно сте се заклели, че никога няма да ми дадете възможност да обсъждам моята принадлежност към организацията „Гелен“ или ЦРУ. Предполагам, че вашето посвещаване на истината стига само дотам.
— Дайте ми отговор, Радек.
— Как мога да се доверя на вас, един евреин, че ще удържите на вашата част от сделката?
— Чели ли сте отново „Дер Щюрмер“? Ще ми се доверите, защото нямате друг избор.
— И за какво ще послужи всичко това? Ще върне ли дори един човек от умрелите на това място?
— Не — съгласи се Габриел, — но светът ще знае истината, а вие ще прекарате остатъка от живота си там, където ви се полага. Приемете сделката, Радек. Приемете я заради сина си. Мислете за нея като за последно спасение.
— Това няма да остане вечно в тайна. Някой ден истината ще излезе наяве.
— Рано или късно — каза Габриел. — Предполагам, че истината не може да се скрие завинаги.
Радек бавно извърна глава и презрително го изгледа.
— Ако бяхте истински мъж, щяхте да го направите лично. — Устните му се разтегнаха в насмешлива усмивка. — Колкото до истината, никого не го беше грижа, когато това място функционираше, и никого няма да го е грижа и сега.