Олга Ленгиел71, като оцеляла концлагеристка от Аушвиц, пише в своите спомени от 1947 година: „Със сигурност всеки, чиито ръце пряко или косвено са опетнени с нашата кръв, трябва да плати за своите престъпления. По-малко от това би било престъпление срещу милионите загинали невинни хора“. На нейния пламенен апел за правосъдие все пак не се обръща голямо внимание. Само малък процент от онези, които са осъществили Окончателното решение или са играли ролята на помощници или сътрудници, изобщо са били наказани за своите престъпления. Десетки хиляди са получили убежище в чужди страни, в това число и в САЩ, други просто са се върнали по домовете си и са продължили живота си. Някои са намерили работа в спонсорираната от ЦРУ шпионска мрежа на генерал Райнхард Гелен. Какво влияние са имали мъже като тях върху американската външна политика през първите години на Студената война? Отговорът може би никога няма да се узнае.
Благодарности
„Смърт във Виена“, както и предишните книги от серията за Габриел Алон, не би могла да бъде написана без подкрепата, мъдростта и приятелството на Дейвид Бул. Дейвид е наистина един от най-изкусните реставратори на художествени произведения и историци и нашите консултации, провеждани обикновено на набързо приготвена паста и с бутилка червено вино, обогатиха живота ми.
Във Виена ми помагаха редица забележителни личности, които работят за преодоляването на новопоявилия се в Австрия антисемитизъм. За съжаление, заради сериозността на положението не мога да им благодаря поименно, въпреки че техният дух и кураж определено са се влели в страниците на тази история.
В Йерусалим направих пътешествието на Габриел в мемориала „Яд Вашем“ редом с Дина Шефет — историчка по холокоста, която е записала спомените на много оцелели. За да демонстрира как може да се открият и разпечатат страниците със свидетелските показания, събрани в „Залата на имената“, тя използва за пример нейните дядо и баба, които са били убити в Треблинка през 1942 година. Служителите в архива на „Яд Вашем“, и по-специално Карин Денглер, бяха изключително услужливи. Габриел Моцкин — декан на Факултета за хуманитарни науки в Еврейския университет в Йерусалим, и неговата съпруга Емили Билски — изкуствовед и куратор, се грижиха добре за мен и задълбочиха познанията ми за съвременното израелско общество.
Специални благодарности на библиотечните работници от Американския музей в памет на холокоста, на Наоми Мейзин от Антиклеветническата лига в Ню Йорк, на Моше Фокс от израелското посолство във Вашингтон и на д-р Ефраим Зуроф — истински преследвач на нацисти от центъра „Симон Визентал“ в Йерусалим, който до ден-днешен неуморно търси правосъдие за жертвите на Шоа. Излишно е да казвам, че конкретните факти се дължат изцяло на тях, а грешките и драматичните отклонения са само мои.
Моят приятел Луис Тоскано прочете ръкописа и го направи несравнимо по-добър. Редакторката ми Дориан Хейстингс ми спести много неудобства. Елинор Пелта, макар че невинаги го знаеше, ми помогна да разбера по-добре какво означава да бъдеш дете на оцелели. Мерилин Голдхамър — директор на религиозното училище към Синайския храм във Вашингтон, окръг Колумбия, разказа на мен и децата ми мидрашата за счупените съдини. Дан Равив — автор на разтърсващата история на Мосад „Всеки шпионин — принц“, и неговата съпруга Дори Фаф бяха незаменим източник за всички израелски неща. Актьорът и шоумен Майк Бърстин отвори много врати за мен, а неговата съпруга Сиона ми позволи да използвам ивритската версия на нейното име.
Докато подготвях този ръкопис, прегледах стотици книги, статии и уебстраници, които са толкова много, че не бих могъл да изредя заглавията им, но ще бъде нехайно от моя страна, ако не спомена разтърсващата творба „Ответен удар“ на Кристофър Симпсън, която документира използването от ЦРУ на нацистки военнопрестъпници през годините след Втората световна война, и „Истинската Одеса“ на Уки Гони, който почти самостоятелно принуди Аржентина да преразгледа миналото си. Много оцелели от лагера Аушвиц-Биркенау събраха смелост, макар и по-късно през живота си, да опишат своите преживявания: под формата на книги, видеозаписи или свидетелски показания, предоставени на „Яд Вашем“ и други хранилища на спомени за холокоста. Аз почерпих информация от тях, за да създам романизираните свидетелски показания на Ирене Алон. Две творби ми бяха особено полезни: „Петте пещи“ на Олга Ленгиел и „Обещанието на Рена“ от Рена Корнрайх Гелисен, в които авторките са разказали за ужасите, които са преживели в Биркенау и по време на Похода на смъртта.
71
Основателка на „Мемориалната библиотека“, Олга Ленгиел е бивша концлагеристка от Аушвиц. Тя е посветила живота си на каузата да се поддържа жива паметта за холокоста, за да не се повтори той никога. — Б.пр.