— Добре ли сте?
— Ще се оправя. Нужно ми е да остана само за минутка насаме.
Дипломатът се върна в стаята. Габриел скръсти ръце зад гърба си като войник, на когото е дадена команда „Свободно!“, и закрачи по познатия коридор. Мина покрай стаята на сестрите. През прозореца се виждаше същата гледка на виенските улици. И миризмата беше същата — на дезинфектанти и смърт.
Той стигна до полуотворена врата с номер 2602-В. Бутна я леко с пръсти и тя тихо се отвори. Стаята беше празна и тъмна. Габриел погледна през рамо. Наоколо нямаше никой. Той се промъкна вътре и затвори вратата зад себе си.
Не светна лампите, а изчака очите му да привикнат с мрака. Скоро вече виждаше всичко: празното легло, клавиатурата пред изгасените монитори, обвития с найлон стол. Най-неудобния стол в цяла Виена. Беше прекарал десет нощи на него, повечето от тях безсънни. Само веднъж Леа бе дошла в съзнание. Беше го попитала за Дани и Габриел глупаво й каза истината. По наранените й бузи се бяха стекли сълзи. Тя никога повече не му проговори.
— Нямате право да сте тук.
Стреснат, Габриел бързо се извърна. Гласът принадлежеше на сестрата, която бе стояла до Ели преди малко. Беше се обърнала към него на немски. Той отговори на същия език:
— Съжалявам, аз просто…
— Знам какво правите. — Сестрата замълча. — Помня ви.
Тя се подпря на вратата и скръсти ръце. Наклони настрана главата си. Ако не беше широката й сестринска униформа и стетоскопът, висящ на врата й, той можеше да си помисли, че флиртува с него.
— Съпругата ви беше пострадала при бомбена експлозия преди няколко години. Тогава бях млада сестра, тъкмо започвах работа. Грижех се за нея през нощта. Не си ли спомняте?
Габриел се загледа в нея. Най-накрая каза:
— Мисля, че грешите. За пръв път съм във Виена. И никога не съм бил женен. Съжалявам — добави припряно и се насочи към вратата. — Не трябваше да влизам тук. Просто търсех място да си събера мислите.
Той мина край нея. Тя сложи ръката си на рамото му.
— Кажете ми нещо — рече. — Тя жива ли е?
— Кой?
— Съпругата ви, разбира се.
— Съжалявам — заяви той твърдо, — но вие ме бъркате с някого.
Сестрата кимна: Както желаете. Сините й очи бяха влажни и проблясваха в полумрака.
— Ели Лавон ваш приятел ли е?
— Да, така е. Много близък приятел. Работим заедно. Аз живея в Йерусалим.
— Йерусалим — повтори тя, сякаш й харесваше звученето на думата. — Бих искала някога да посетя Йерусалим. Приятелите ми мислят, че съм луда. Нали знаете: атентаторите камикадзе, всички останали неща… — Гласът й заглъхна. — Но аз все още искам да отида.
— И трябва — отвърна Габриел. — Той е чудесно място.
Тя повторно докосна рамото му.
— Нараняванията на приятеля ви са сериозни. — Гласът й бе нежен, изпълнен с печал. — Ще има много да се мъчи.
— Ще оживее ли?
— Не съм упълномощена да отговарям на такива въпроси. Само лекарите могат да дават прогнози. Но ако искате моето мнение, прекарайте известно време с него. Говорете му разни неща. Нищо не се знае, може би ще ви чуе.
Той остана още час, загледан през стъклото в неподвижното тяло на Ели. Сестрата се върна. Забави се няколко минути, докато провери жизнените показатели на Ели, после махна на Габриел да влезе в помещението.
— Това е против правилника — прошепна заговорнически. — Аз ще остана да пазя на вратата.
Габриел не каза нищо на Ели, само хвана ранената му и отекла ръка. Нямаше думи, с които да изрази мъката, която чувстваше, при вида на още един любим човек, който лежеше във виенската болница. След пет минути сестрата се върна, сложи ръка на рамото на Габриел и му съобщи, че е време да си тръгва. Навън, в коридора, тя каза, че името й е Маргерите.
— Утре съм нощна смяна. Ще ви видя тогава, надявам се.
Зви си беше отишъл, екипът на охранителите се беше сменил. Габриел слезе с асансьора във фоайето и излезе навън. Нощта беше станала мразовита. Той мушна ръце в джобовете на палтото си и ускори крачка. Тъкмо се насочваше към ескалатора на станцията на метрото, когато усети как някой го хвана за ръката. Габриел се обърна, очаквайки да види Маргерите, но вместо това се озова лице в лице със стареца, който си говореше сам във фоайето, когато бе пристигнал.
— Чух ви да говорите на иврит с онзи мъж от посолството. — Виенският му немски беше ужасно бърз, очите му бяха широко отворени и влажни. — Израелец сте, нали? Приятел на Ели Лавон? — Не изчака да получи отговор. — Казвам се Макс Клайн и всичко, което се случи, е по моя вина. Моля ви, трябва да ми повярвате. Вината е изцяло моя.