Старецът покри с ръце очите си.
— Има ли нещо знаменателно в тази дата, хер15 Клайн?
— Да — отвърна отнесено старецът. — Бях там, когато пристигнаха онези камиони от Берлин. Спомням си го много добре. Виждате ли, господин Аргов, аз бях цигулар в лагерния оркестър на Аушвиц. Свирех музика за дяволски изчадия в оркестъра на прокълнатите. Правех серенади на осъдените, докато те бавно крачеха към газовата камера.
Лицето на Габриел остана спокойно. Макс Клайн очевидно беше човек, който страдаше от чувство за огромна вина. Той вярваше, че носи някаква отговорност за смъртта на онези, които бяха минавали в колона покрай него на път за газовите камери. Това, разбира се, беше лудост. Той бе виновен колкото всеки от евреите, които бяха полагали робски труд във фабриките или полята на Аушвиц, за да оцелеят още един ден.
— Но това не е причината, заради която ме спряхте тази вечер в болницата. Искахте да ми кажете нещо за бомбената експлозия в „Разследвания и справки за събития по време на войната“?
Старецът кимна:
— Както казах, всичко това е по моя вина. Аз съм отговорен за смъртта на онези две красиви момичета. Аз съм причината вашият приятел Ели Лавон да лежи в болницата на прага на смъртта.
— Искате да ми кажете, че вие сте поставили бомбата? — Гласът на Габриел съзнателно изрази недоверие. Въпросът трябваше да изглежда абсурден.
— Не, разбира се — отвърна рязко Клайн. — Но се опасявам, че задвижих събитията, които накараха други да я поставят там.
— Защо просто не ми разкажете всичко, което знаете, хер Клайн? Нека аз да отсъдя кой е виновен.
— Само Господ може да отсъди това — рече старецът.
— Може би, но понякога дори и Господ се нуждае от малко помощ.
Клайн се усмихна и наля чай. После заразказва историята от самото начало. Габриел бе изчакал търпеливо подходящия момент, без да го пришпорва. Ели Лавон щеше да постъпи по същия начин. „При старците паметта е като купчина наредени една върху друга чинии — винаги казваше Лавон. — Ако се опиташ да измъкнеш някоя от средата, всички ще паднат и ще се счупят“.
Апартаментът принадлежал на баща му. Преди войната Клайн бе живял в него с родителите си и с двете си по-малки сестри. Баща му — Соломон, бил преуспяващ търговец на текстил и Макс водел очарователен живот сред каймака на средната класа: следобедни щрудели в най-изисканите виенски кафе-сладкарници, вечери в театъра или операта, летни ваканции — в скромната семейна вила на юг. Младият Макс Клайн бил многообещаващ цигулар: Не съвсем готов за симфоничния оркестър или операта, господин Аргов, но достатъчно добър, за да си намеря работа в малък виенски камерен оркестър.
— Баща ми, дори и когато беше уморен от тежкия работен ден, рядко пропускаше концерт. — Клайн се усмихна за първи път при спомена за това как баща му го гледал да свири. — Фактът, че синът му е виенски музикант, го караше да се чувства изключително горд.
На идиличния живот внезапно бил сложен край на 12 март 1938 година. Било събота, спомняше си Клайн, и за изумително множество от австрийците гледката на войските на Вермахта, маршируващи по улиците на Виена, била повод за празнуване. За евреите, господин Аргов, за нас, бе повод единствено за страх. Най-лошите страхове на общността скоро станали реалност. В Германия атаката срещу евреите била предприета постепенно. В Австрия обаче тя била моментална и безмилостна. За няколко дни всички притежавани от евреи магазини били маркирани с червена боя. Всеки неевреин, който влезел в тях, бил нападан от Кафявите ризи и есесовците. Мнозина били принудени да носят табели с надпис: Аз, арийската свиня, пазарувах в еврейски магазин. На евреите било забранено да притежават собственост, да работят каквото и да било или да наемат работници, да влизат в ресторант или кафене, кракът им да стъпва във виенските обществени паркове. Било им забранено да притежават пишеща машина или радиоапарат, защото те щели да улеснят комуникацията им с външния свят. Евреите били измъквани от домовете им и синагогите и бити по улиците.
— На 14 март гестаповците разбиха вратата на този апартамент и откраднаха повечето скъпи вещи: нашите килими, сребърни съдове, картини, дори и свещниците ни за шабат16. Баща ми и аз бяхме задържани и принудени да търкаме тротоарите с гореща вода и четки за зъби. Равинът от нашата синагога бе изхвърлен на улицата, а брадата му бе отскубната, докато тълпа австрийски хлапета гледаха и се присмиваха. Аз се опитах да ги спра и бях пребит почти до смърт. Разбира се, не можех да бъда отведен в болница. Това беше забранено от новите антиеврейски закони.
16
Съботният ден при евреите се счита за свещен ден, предназначен за молитви, тогава нищо не се работи. — Б.пр.