Клайн мълча дълго. Отвън долетя грохот от преминаваща кола. Старецът вдигна глава и заговори отново. Той все още не бе готов да направи връзката между зверствата в Аушвиц и бомбената експлозия в „Разследвания и справки за събития по време на войната“, макар че Габриел вече бе разбрал накъде се насочваше историята. Клайн продължи хронологичния си разказ. Оцеляването в Аушвиц. Освобождението. Завръщането му във Виена.
Преди войната еврейската общност наброявала 185 000 души, бе казал той. Шейсет и пет хиляди бяха загинали в холокоста. Седемнайсет хиляди сломени хора се завърнали във Виена през 1945 година само за да бъдат посрещнати с неприязън и нова вълна на антисемитизъм. Емигриралите в навечерието на войната били разубедени да се връщат. Молбите за финансова реституция били посрещнати с мълчание или с насмешка били насочвани към Берлин. Връщайки се у дома във Втори район, Клайн заварил едно австрийско семейство да живее в апартамента му. Когато ги помолил да напуснат, те отказали. Отнело му цяло десетилетие, докато най-накрая ги изгони. Колкото до текстилния магазин на баща му, той бил загубен завинаги и никога не била извършена реституция. Приятели го насърчавали да отиде в Израел или Америка. Той отказал. Заклел се да остане във Виена — жив, дишащ, ходещ паметник на онези, които били депортирани или убити в лагерите на смъртта. Оставил цигулката си в Аушвиц и никога повече не свирил. Изкарвал прехраната си като чиновник в манифактурен магазин, а после като застрахователен агент. През 1995-а — на петдесетата годишнина от края на войната — правителството се съгласило да заплати приблизително по шест хиляди долара на всеки австрийски евреин, оцелял от концлагерите. Клайн показа чека на Габриел. Не беше осребряван.
— Не искам техните пари — каза старецът. — Шест хиляди долара? За какво? За майка ми и баща ми? За двете ми сестри? За дома ми? За моята собственост?
Той захвърли чека на масата. Габриел крадешком погледна ръчния си часовник и видя, че е два и половина през нощта. Клайн се приближаваше, като стесняваше кръга към целта си. Габриел устоя на порива да го пришпори, страхувайки се, че старецът може да се обърка и никога да не успее да се върне на темата.
— Преди два месеца се отбих да пия кафе в „Централ“. Дадоха ми чудесна маса до една колона. Поръчах си фаризеер. — Той замълча и вдигна вежди. — Опитвали ли сте фаризеер, господин Аргов? Кафе с разбита сметана, което се сервира с малка чашка ром. — Старецът се извини за алкохола. — Беше късен следобед, виждате ли, и то студен.
Един мъж влязъл в кафенето — висок, добре облечен, няколко години по-възрастен от Клайн. Австриец от старата школа, ако разбирате какво имам предвид, господин Аргов. Походката му била толкова арогантна, че накарала Клайн да надзърне над вестника. Сервитьорът се спуснал да го поздрави, кършел ръце и пристъпвал от крак на крак като ученик, на когото му се пишка. Добър вечер, хер Фогел. Вече бях започнал да си мисля, че днес няма да ви видим. На обичайната ви маса? Нека да позная: Einspanner18, нали? А какво ще кажете за десерт? Казаха ми, че тортата „Сахер“ е чудесна днес, хер Фогел.
След това старият мъж казал няколко думи и Макс Клайн почувствал, че гърбът му се вледенява. Бил същият глас, който му бил наредил да свири Брамс в Аушвиц, същият глас, който спокойно карал сълагерниците на Клайн да познаят музикалния фрагмент или да понесат последствията. И ето го там убиеца — проспериращ и богат, — който си поръчвал в „Централ“ Einspanner и торта „Сахер“.
— Почувствах се така, сякаш щях да повърна всеки момент — каза Клайн. — Хвърлих парите на масата и скочих от стола. Погледнах веднъж през витрината и видях чудовището на име хер Фогел да чете вестника си. Беше, сякаш изобщо не бяхме се срещали.
Габриел устоя на импулса да попита как след толкова дълго време Клайн е бил сигурен, че мъжът от кафене „Централ“ е същият човек, който е пребивавал в Аушвиц шестдесет години по-рано. Дали Макс беше прав или не, не бе толкова важно, колкото онова, което последвало.
— Какво направихте по този въпрос, хер Клайн?
— Станах почти редовен посетител на кафене „Централ“. Скоро и мен ме поздравяваха по име. И аз си имах постоянна маса, точно до тази на достопочтения хер Фогел. Започнахме да си пожелаваме приятен следобед. Понякога, докато четяхме вестници, си бъбрехме за политика или за световните събития. Независимо от възрастта му, неговият ум бе като бръснач. Той ми каза, че бил бизнесмен, някакъв инвеститор.