— И когато научихте колкото можахте, пиейки кафе в съседство с него, отидохте при Ели Лавон?
Клайн бавно кимна.
— Той изслуша моята история и обеща да се поразрови. През това време ме помоли да сложа край на посещенията си в „Централ“. Съгласих се с неохота. Страхувах се, че той може да ми се изплъзне. Обаче направих, както поиска вашият приятел.
— И после?
— Изминаха няколко седмици. Най-накрая ми се обадиха по телефона. Беше едно от момичетата в офиса, американката, която се казваше Сара. Тя ме уведоми, че Ели Лавон има новини за мен. Помоли ме да отида при тях на следващата сутрин в десет часа. Отговорих й, че ще бъда там, и затворих телефона.
— Кога беше това?
— В същия ден, когато избухна бомбата.
— Казахте ли нещо от всичко това на полицията?
Клайн поклати глава.
— Както можете да се досетите, господин Аргов, не си падам по униформени австрийци. Освен това съм наясно с подправянето на документи в моята страна, когато опре до съдебно преследване на военнопрестъпници. Запазих мълчание. Отидох до Виенската общинска болница и наблюдавах израелските чиновници, които идваха и си отиваха. Когато посланикът дойде, опитах да се приближа до него, но бях изблъскан настрани от охраната му. Така че чаках, докато дойде правилният човек. Стори ми се, че го харесвате. Вие ли сте правилният човек, господин Аргов?
Жилищният блок от другата страна на улицата беше почти идентичен на този, в който живееше Макс Клайн. На втория етаж един мъж стоеше зад тъмния прозорец с камера, притисната до окото. Той фокусира лещите на телеобектива върху фигурата, която премина през пасажа под блока на Клайн и зави по улицата. Направи серия от снимки, после свали камерата и застана пред касетофона. В тъмнината му отне известно време, докато намери бутона за включване.
— Така че чаках, докато дойде правилният човек. Стори ми се, че го харесвате. Вие ли сте правилният човек, господин Аргов?
— Да, хер Клайн. Аз съм правилният човек. Не се тревожете. Ще ви помогна.
— Нищо от това нямаше да се случи, ако не бях аз. Онези момичета са мъртви заради мен. Ели Лавон е в болница заради мен.
— Това не е вярно. Не сте направили нищо лошо. Но като се има предвид случилото се, аз съм загрижен за вашата безопасност.
— Аз също.
— Някой следил ли ви е?
— Не, доколкото мога да кажа, но не съм сигурен, че щях да знам, ако са ме проследили.
— Заплашвали ли са ви по телефона?
— Не.
— Някой опитвал ли се е да се свърже с вас след експлозията?
— Само един човек. Жена на име Ренате Хофман.
— Познавате ли я?
— Не, никога не бях чувал за нея.
— Говорихте ли с нея?
— Не, беше оставила съобщение на телефонния ми секретар.
— Какво искаше тя?
— Да поговорим.
— Остави ли ви телефонен номер?
— Да, аз го записах. Почакайте за минута. Да, ето го. Ренате Хофман: пет-три-три-едно-девет-нула-седем.
Стоп. Превъртане. Повторно пускане.
— Ренате Хофман: пет-три-три-едно-девет-нула-седем. Стоп.
6. Виена
„Коалиция за по-добра Австрия“ разполагаше с всички атрибути, типични за една благородна, но все още напълно безнадеждна кауза. Тя се помещаваше на втория етаж в един разнебитен склад в Двайсети район, с покрити със сажди прозорци, гледащи към железопътното депо. Работното помещение беше само едно — голямо и невъзможно да се отопли достатъчно. Когато пристигна на следващата сутрин, Габриел завари повечето хора от младежкия клуб, облечени в дебели пуловери и с вълнени шапки.
Ренате Хофман беше директор на групата. Габриел й бе телефонирал по-рано същата сутрин, представяйки се като Гидеон Аргов от Йерусалим, и я беше осведомил за срещата си предишната вечер с Макс Клайн. Ренате Хофман припряно се съгласи да се срещнат, после бе прекъснала връзката, сякаш имаше резерви да обсъжда въпроса по телефона.
За кабинет й служеше една преградена стаичка. Когато Габриел влезе, тя говореше по телефона. Жената посочи към един свободен стол с нагризания връх на химикалката си. Миг по-късно, когато приключи разговора си, тя се изправи и го поздрави. Беше висока и по-стилно облечена от останалите: черни пуловер, пола и чорапи, ниски черни обувки. Косата й беше с цвят на лен и едва стигаше до широките й атлетични рамене. Разделена на една страна, тя падаше свободно пред лицето й, а един непокорен кичур непрекъснато я караше да го придържа с лявата си ръка, докато се здрависваше отривисто с дясната. Тя не носеше пръстени, нямаше грим на привлекателното си лице и ухаеше единствено на тютюн. Габриел предположи, че още няма трийсет и пет години.