— Не възнамерявам да бъда арестуван от полицията.
— Никой никога не го прави, но това е Австрия, господин Аргов. Нашата полиция не действа по правилата на своите европейски аналози.
Тя бръкна в дамската си чанта, извади кафяв хартиен плик и го подаде на Габриел. Той изчезна под сакото му и те продължиха да вървят.
— Не вярвам, че вие сте Гидеон Аргов от Йерусалим. Затова ви дадох досиетата. Аз не мога да направя нищо повече с тях, не и в тази обстановка. Обещайте ми, че все пак ще действате внимателно. Не искам „Коалицията“ и нейният персонал да имат същата съдба като „Разследвания и справки за събития по време на войната“. — Тя спря и се обърна да го погледне. — И още нещо, господин Аргов. Моля ви, не ми се обаждайте повторно.
Бусът за наблюдение беше паркиран в края на Аугартен, на „Васнергасе“. Фотографът седеше в задната част, скрит зад отразителното стъкло. Той направи една финална снимка, докато субектите се разделяха в парка, после прехвърли снимките на лаптопа и започна да ги преглежда. Тази, на която се виждаше как пликът преминава от едните ръце в другите, беше заснета изотзад. Беше чудесно фокусирана, добре осветена, направо прекрасна.
7. Виена
Час по-късно в една анонимна необарокова сграда на Рингщрасе снимката бе доставена в кабинета на Манфред Круц. Поставена в ненадписан кафяв плик, тя му бе подадена без никакъв коментар от привлекателната му секретарка. Както обикновено, Круц бе облечен в тъмен костюм и бяла риза. Кроткото му скулесто лице, съчетано с обичайното му облекло, му придаваше мъртвешки вид, който смущаваше неговите подчинени. Средиземноморските му черти — почти черната коса, маслиненият тен и очите с цвят на кафе — бяха станали в службата повод за слухове, че в потеклото му има цигани или дори евреи. Това беше клевета, разпространявана от многобройните му врагове, и Круц не я намираше за забавна. Той не беше популярен сред служителите, но пък това малко го интересуваше. Манфред имаше стабилни връзки: един път в седмицата обяд с министъра, приятели сред богаташите и политическия елит. Да си спечелиш Круц за неприятел означаваше в следващия момент да те пратят да пишеш квитанции за паркинг в пущинаците на Каринтия20.
Неговото поделение бе известно като Пети отдел, но сред висшите офицери в полицията и техните шефове в Министерството на вътрешните работи за него се говореше като за „бандата на Круц“. В моменти на самовлюбеност — простъпка, която с готовност си признаваше — той си се представяше като защитник на всички австрийци. Негова работа бе да направи така, че проблемите на останалата част от света да не проникват през границите на спокойна Австрия. Пети отдел беше отговорен за контратероризма, контраекстремизма и контраразузнаването. Манфред Круц притежаваше властта да поставя подслушвателни устройства в офиси и телефонни апарати, да отваря пощенски пратки и да осъществява физическо наблюдение. Чужденците, които идваха в Австрия да си търсят белята, можеха да очакват посещението на някой от хората на Круц. Същото се отнасяше и за австрийските граждани, чиято политическа дейност се отклоняваше от установените правила. Нямаше почти нищо от случващото се в страната, което да не му бе известно, в това число и скорошната поява във Виена на израелец, който твърдеше, че е колега на Ели Лавон от „Разследвания и справки за събития по време на войната“.
Вродената недоверчивост на Круц към хората се простираше и върху неговата лична секретарка. Той изчака тя да напусне стаята, преди да отвори плика и да изтърси снимката върху бюрото си. Тя падна с лицето надолу. Круц я обърна, постави я под ярката бяла светлина на халогенната лампа и внимателно разгледа изображението. Ренате Хофман не го интересуваше. Тя беше обект на постоянно наблюдение от Пети отдел и той прекарваше повече време, отколкото му се искаше, да изучава снимки, направени от наблюдаващите, и да слуша записи от подслушвателните устройства, монтирани в помещенията на „Коалиция за по-добра Австрия“. Не, Манфред се интересуваше повече от тъмната стегната фигура, която вървеше до нея, от мъжа, който се наричаше Гидеон Аргов.
След малко той се изправи и задейства механизма на стенния сейф зад бюрото си. Вътре, мушната между купчина съдебни дела и връзка парфюмирани любовни писма от момиче, което работеше във ведомството, имаше видеокасета на един разпит. Круц погледна датата на етикетчето — януари 1991 г., — после пъхна касетата във видеоапарата и натисна бутона за пускане.