Минаха няколко кадъра, преди да стигне до желаното място. Камерата беше монтирана високо в ъгъла на стаята за разпити, на ръба между стената и тавана, така че гледаше надолу към случващото се. Изображението беше зърнесто, тъй като технологията бе от по-старо поколение. Едно по-младо копие на Круц крачеше из помещението със застрашително бавно темпо. Пред масата за разпити седеше израелецът — с ръце, почернели от огъня, и очи, потъмнели от скръб. Круц беше напълно сигурен, че това е същият човек, който сега се наричаше Гидеон Аргов. Съвсем необичайно израелецът, а не Круц, бе задал първия въпрос. Сега, както и тогава, Круц бе изумен от перфектния му немски с ясно изразен берлински акцент.
— Къде е синът ми?
— Опасявам се, че е мъртъв.
— А жена ми?
— Жена ви е сериозно ранена. Тя се нуждае от незабавна медицинска помощ.
— Тогава защо не я получава?
— Първо трябва да получим известна информация, преди тя да бъде лекувана.
— Защо не я лекуват сега? Къде е тя?
— Не се притеснявайте, тя е в добри ръце. Ние просто искаме да получим отговор на някои въпроси.
— Какви например?
— Като начало може да ни кажете кой сте в действителност. И моля ви, не ни лъжете повече. Жена ви не разполага с много време.
— Вече ме питаха за името стотици пъти! Вие знаете името ми! Господи, окажете й помощта, от която се нуждае.
— Ще го направим, но първо ни кажете името си. Този път истинското си име. Повече никакви измислени имена, псевдоними или имена за прикритие. Нямаме време, не и ако искате жена ви да оживее.
— Името ми е Габриел, копеле!
— Това малкото ви име ли е или фамилното?
— Малкото ми име.
— А фамилното?
— Алон.
— Алон? Това е еврейско име, нали? Вие сте евреин. А също и израелец, предполагам.
— Да, израелец съм.
— Щом сте израелец, какво правите във Виена с италиански паспорт? Очевидно сте агент на израелското разузнаване. За кого работите, господин Алон? Какво правите тук?
— Обадете се на посланика. Той ще знае с кого да се свърже.
— Ще се обадим на посланика ви. И на външния ви министър. И на вашия министър-председател. Но точно сега, ако искате жена ви да получи медицинското лечение, от което толкова отчаяно се нуждае, ще ни кажете за кого работите и защо сте във Виена.
— Обадете се на посланика! Помогнете на жена ми, по дяволите!
— За кого работите?
— Знаете за кого работя! Помогнете на жена ми. Не я оставяйте да умре!
— Животът й е във вашите ръце, господин Алон.
— Мъртъв си, шибаняк такъв! Ако жена ми умре тази вечер, си мъртъв. Чуваш ли ме? Мъртъв си!
Картината изчезна, заменена от рояк снежинки. Круц седя дълго време, неспособен да откъсне очи от екрана. Най-накрая превключи телефона си на сигурната линия и набра по памет някакъв номер. Позна гласа, който се обади. Не си размениха любезности.
— Страхувам се, че имаме проблем.
— Кажи ми го.
Круц го направи.
— Защо не го арестувате? Той е нелегално в тази страна — с фалшив паспорт и в нарушение на споразумението, сключено между вашата служба и неговата.
— И после какво? Да го прехвърлим в държавната прокуратура, за да го изправят пред съда? Нещо ми подсказва, че той може да поиска да използва такава трибуна в своя полза.
— Какво предлагаш?
— Нещо по-изкусно.
— Считай израелеца за твой проблем, Манфред. Оправи се с него.
— А какво ще правим с Макс Клайн?
Линията прекъсна. Круц затвори телефона.
В едно тихо затънтено кътче на квартал Щефансдом, в сянката на северната кула на катедралата „Свети Стефан“, има уличка, която е толкова тясна, че става единствено за минаването на пешеходци. В началото на уличката, на приземния етаж на внушителна стара сграда в бароков стил, имаше малко магазинче, в което се продаваха единствено антични часовници за колекционери. Табелата над вратата беше скромна, работното време — непредсказуемо. В някои дни магазинът изобщо не отваряше. Нямаше други служители освен собственика. За група специални клиенти той бе известен като хер Грубер. За други — като Часовникаря.