Той беше нисък и мускулест. Предпочиташе да носи пуловери и широки сака от туид, защото официалните ризи и вратовръзки не му стояха особено добре. Темето му бе плешиво, ивицата прошарена коса, която му бе останала, бе късо подстригана, а веждите му бяха гъсти и черни. Носеше очила с кръгли стъкла и рамки от черупка на костенурка. Ръцете му бяха по-големи от тези на повечето хора от бранша, но сръчни и много изкусни.
Работилницата му беше подредена като операционна зала. На работната маса в кръг от ярка светлина лежеше двестагодишен стенен часовник от Нюшател. Кутията от три части, украсена с флорални елементи, както и инкрустираният с емайл циферблат с римски цифри, беше в отлично състояние. Часовникаря беше навлязъл в крайния етап на пространния щателен преглед на зъбчатия механизъм. Ремонтираният часовник щеше да се продаде за почти десет хиляди долара. Един купувач, колекционер от Лион, вече чакаше.
Звънецът на входната врата на магазина прекъсна работата на Часовникаря. Той надзърна през рамката на вратата и видя една фигура да стои на улицата — куриер на мотор, чието мокро кожено яке блестеше на дъжда като кожата на тюлен. Мъжът държеше под мишница пакет. Часовникаря отиде до вратата и я отключи. Куриерът мълчаливо подаде пакета, после се качи на мотора и отпраши.
Хер Грубер заключи отново вратата и отнесе пакета на работната си маса. Бавно го разви — в действителност той вършеше всичко бавно — и повдигна капака на картонената кутия. Вътре лежеше френски стенен часовник в стил Луи XV. Направо прекрасен. Мъжът махна капака и пред него се показа задвижващото устройство. Досието и снимката бяха скрити вътре. В продължение на няколко минути той гледа документа, след което го мушна между страниците на дебела книга със заглавие „Преносими часовници през викторианската епоха“.
Часовникът Луи XV беше изпратен от най-важния клиент на Часовникаря. Той не знаеше името му, знаеше само, че е богат и е свързан с политиката. Повечето от клиентите му притежаваха тези два атрибута. Този обаче беше различен. Преди година той бе дал на Часовникаря списък с имена на хора, разпръснати от Европа до Близкия изток и Южна Америка. Часовникаря методично се придвижваше надолу по списъка. Беше ликвидирал един мъж в Дамаск, а друг — в Кайро. Беше застрелял французин в Бордо и испанец в Мадрид. Беше прекосил Атлантическия океан, за да убие двама богати аржентинци. В списъка оставаше още едно име — на швейцарски банкер в Цюрих. Часовникаря трябваше да получи окончателния сигнал, за да се заеме с него. Досието, което получи тази вечер, бе на нов човек, който се намираше малко по-близо до дома му, отколкото му се искаше, но беше голямо предизвикателство. Той реши да приеме задачата.
Вдигна телефонната слушалка и набра номера.
— Получих часовника. Колко бързо искате да е готов?
— Считай го за експресна поправка.
— За експресните поправки има допълнително заплащане. Предполагам, че сте готов да платите.
— Колко е допълнителната сума?
— Обичайната ми такса плюс половината от нея.
— За тази работа?
— Искате ли да бъде свършена или не?
— Ще изпратя първата половина утре сутрин.
— Не, изпратете я тази вечер.
— Щом настоявате.
Часовникаря затвори телефона тъкмо когато стотина камбанки едновременно отбелязаха четири часа.
8. Виена
Габриел никога не бе харесвал виенските кафенета. Имаше нещо в миризмата — смесица от застоял тютюнев дим, кафе и алкохол, — което му се струваше противно. И въпреки че по природа беше тих и кротък човек, не изпитваше удоволствие да седи дълго и да губи ценно време. Не четеше на публични места, защото се страхуваше, че може да го издебнат стари врагове. Пиеше кафе само сутрин, за да се разсъни, а от обилните десерти му прилошаваше. Духовитите разговори го дразнеха, а слушането на другите, особено псевдоинтелектуалните, го докарваше до лудост. Неговият личен ад би била стая, където да е принуден да слуша дискусия за изкуството, водена от хора, които не знаят нищо за него.
Повече от трийсет години не бе ходил в кафе „Централ“. Кафенето се бе оказало сцена на последния етап от чиракуването му при Шамрон, портал между живота преди Службата и сумрачния свят, с който бе свикнал след това. В края на тренировъчния му период Шамрон беше измислил още един тест, за да види дали той е готов за първата си задача. Оставен посред нощ в покрайнините на Брюксел, без документи и без пукната пара в джоба, Габриел трябваше да се срещне на следващата сутрин с един агент на „Лейдзеплейн“ в Амстердам. Използвайки крадени пари и паспорт, който бе отмъкнал от един американски турист, той бе успял да пристигне със сутрешния влак. Чакащият го агент се оказа Шамрон. Той взе паспорта и останалите му пари, после му нареди на следващия ден да бъде във Виена, облечен в други дрехи. Те се срещнаха на една пейка в Щатпарк и отидоха пеш до кафе „Централ“. На една маса в съседство с висок сводест прозорец Шамрон даде на Габриел самолетен билет до Рим и ключ за багажно шкафче на летището, в което щеше да намери пистолет „Берета“. Две вечери по-късно, във фоайето на един жилищен блок на площад „Анабалиано“, Габриел беше убил за първи път.