— Тъкмо си тръгвах — каза той на немски, — но много ви благодаря.
— Както желаете. — Фогел погледна към сервитьора. — Като се замисля, Карл, май и аз ще си тръгвам.
Фогел внезапно се изправи, подаде няколко банкноти на сервитьора и приближи до масата на Габриел.
— Предложих да ви почерпя едно бренди, защото забелязах, че ме гледате — каза той. — Срещали ли сме се преди?
— Не, не мисля — отговори Габриел. — И ако съм ви гледал, нищо не съм имал предвид. Просто ми е забавно да разглеждам лицата на хората във виенските кафенета. — Той се поколеба, после добави: — Човек никога не знае с кого може да се сблъска.
— Напълно съм съгласен с вас. — Още една усмивка без следа от хумор. — Сигурен ли сте, че никога не сме се срещали? Лицето ви ми изглежда много познато.
— Искрено се съмнявам в това.
— Вие сте нов в „Централ“ — заяви убедено Фогел. — Аз идвам тук всеки следобед. Може да се каже, че съм най-редовният клиент на Карл. Знам, че никога преди не съм ви виждал тук.
— Обикновено пия кафето си в „Шперл“.
— А, „Шперл“! Щруделът им е хубав, но се опасявам, че шумът от билярдните маси ми пречи да се концентрирам. Трябва да кажа, че обичам „Централ“. Може би ще се видим отново.
— Може би — отвърна Габриел уклончиво.
— Имаше един старец, който идваше често тук. Беше на моята възраст. Водехме чудесни разговори. От известно време не идва. Надявам се, че е добре. Когато човек остарее, нещата като че ли се влошават много бързо.
Габриел сви рамене.
— Може би просто се е преместил в друго кафене.
— Може би — отвърна Фогел. После му пожела приятна вечер и излезе на улицата. Бодигардът дискретно го последва. През витрината Габриел видя как един мерцедес се приближи до тротоара. Фогел хвърли още един поглед към него, преди да се настани на задната седалка. След това вратата се затвори и колата се отдалечи.
Габриел поседя известно време, прехвърляйки в ума си подробностите от неочакваната среща. После плати сметката си и излезе навън в мразовитата нощ. Знаеше, че току-що бе получил предупреждение. Знаеше също така, че времето му във Виена изтича.
Американецът последен напусна кафе „Централ“. Той се поспря на входната врата, за да вдигне яката на шлифера си, като се постара да избегне приликата с шпионин, и се загледа в отдалечаващия се по тъмната улица израелец. После се обърна и пое в обратна посока. Следобедът се беше оказал интересен. Глупав ход от страна на Фогел, но той си беше такъв.
Посолството се намираше в Девети район, доста път имаше дотам, но американецът реши, че нощта е подходяща за разходки. Обичаше да върви из Виена. Това му допадаше. Не бе искал нищо друго, освен да бъде шпионин в града на шпионите, и бе прекарал цялата си младост, подготвяйки се за това. Беше учил немски още от съвсем малък, както и съветска политическа теория с най-блестящите умове в тази област в Харвардския университет. След дипломирането му вратите на ЦРУ се разтвориха широко пред него. Тогава Съветската империя рухна и нова заплаха изникна от пясъците на Близкия изток. Свободното говорене на немски и дипломата му от Харвард нямаха голямо значение в новото управление. Днешните звезди бяха активни хора, които можеха да преживяват с червеи и личинки и да вървят стотици километри с някой планинец, без да се оплачат от нещо друго, освен от някоя пришка. Американецът получи назначение във Виена, но градът, който го посрещна, бе загубил своето предишно значение. Той внезапно се бе превърнал в още едно затънтено европейско място, в задънена улица, където спокойно да завършиш кариерата си, но не и да я започнеш.
Трябваше да благодари на Господ за аферата Фогел. Тя беше посъживила нещата, макар и само временно.
Зави по „Болцмангасе“ и спря пред огромния охраняем вход. Дежурният морски пехотинец провери личната му карта и му позволи да влезе. Американецът имаше официално прикритие — работеше в културния отдел. Това само подсилваше чувството му за излизане извън играта. Шпионин, работещ под прикритието на културния отдел във Виена. Колко старомодно.
Качи се с асансьора на четвъртия етаж и спря пред врата, чиято ключалка бе с кодиращо устройство. Зад нея беше командният пункт на виенската база на Управлението. Американецът седна пред един компютър, въведе името си и пусна кратко съобщение до щабквартирата. Беше адресирано до мъж на име Картър — заместник-директор по операциите. Картър мразеше многословните съобщения. Беше му наредил да открие по-прост начин да го информира и той го бе направил. Последното нещо, от което се нуждаеше Картър, бе подробен отчет за неговите сърцераздирателни подвизи в кафе „Централ“. Някога това може и да е звучало подкупващо. Но вече не бе така.