Тръгна обратно към хотела си. Картините от случилото се изникваха пред очите му като фрагменти от незавършена рисунка: Ели Лавон в болничното му легло, Лудвиг Фогел в кафе „Централ“, полицаят в Залцкамергут, Макс Клайн — мъртъв, с найлонова торба на главата. Всеки инцидент беше като допълнителна тежест, добавена върху блюдото на везна. Наближаваше моментът везната да се наклони фатално и Габриел подозираше, че той ще бъде следващата жертва. Време беше да напусне Австрия, докато още можеше.
Влезе в хотела си и помоли служителя на рецепцията да приготви сметката му, след това се качи по стълбите до стаята си. Въпреки табелката „Не ме безпокойте!“, която висеше на дръжката, вратата му беше открехната и той дочу гласове, идващи отвътре. Побутна я леко с върха на пръстите си. Двама цивилни агенти тъкмо вдигаха матрака на леглото. Трети, очевидно техен началник, седеше пред бюрото и ги наблюдаваше, както отегчен запалянко спортно състезание. Щом видя Габриел да стои на вратата, той се изправи бавно и сложи ръце на кръста си. Последната тежест току-що бе поставена на везната.
— Добър ден, Алон — каза Манфред Круц.
11. Виена
— Ако обмисляте възможността за бягство, ще откриете, че всички изходи са блокирани, а един здравеняк в долния край на стълбите ще бъде доволен да ви укроти. — Тялото на Круц бе леко извърнато. Той изгледа предупредително Габриел и вдигна ръка в омиротворителен жест. — Няма нужда да си изпускаме нервите. Влезте и затворете вратата.
Гласът му си бе същият — тих и неестествено спокоен, като на погребален агент, помагащ на скърбящ роднина при избора на ковчег. Беше остарял за тези тринайсет години: натрупал повече бръчки около лукавата си уста и повече килограми на стройното тяло, а по елегантната кройка на дрехите му и арогантното поведение си личеше, че е повишен. Габриел задържа поглед върху черните очи на Круц. Усетил присъствието на друг човек зад гърба си, той прекрачи прага и затръшна вратата след себе си. Чу глух удар, последван от немска псувня. Круц отново вдигна ръка. Този път жестът беше заповед за Габриел да спре.
— Въоръжен ли сте?
Габриел отегчено поклати глава.
— Имате ли нещо против да се уверя лично в това? — попита Круц. — Спечелили сте си известна репутация.
Алон вдигна ръце. Полицаят, който бе стоял зад него в коридора, влезе в стаята и го претърси. Беше професионалист — започна от тила и завърши при глезените. Круц изглеждаше разочарован от резултата.
— Свалете си палтото и опразнете джобовете.
Габриел се поколеба за момент и бе пришпорен с болезнено ръгване в областта на бъбреците. Откопча палтото си и го подаде на Круц, който претърси джобовете и опипа хастара за тайник.
— Извадете джобовете на панталоните си.
Изпълни заповедта. В резултат изпаднаха няколко монети и остатък от трамваен билет. Круц погледна към двамата агенти, които държаха матрака, и им заповяда да го сложат на мястото му.
— Господин Алон е професионалист — каза той. — Няма да намерим нищо.
Цивилните пльоснаха матрака обратно върху рамката на леглото. Като махна с ръка, шефът им даде знак да напуснат стаята, после отново седна пред бюрото и посочи към леглото.
— Настанете се удобно.
Габриел остана прав.
— Откога сте във Виена?
— Вие ми кажете.
Круц благодари за професионалния комплимент с бегла усмивка.
— Пристигнахте с полет от летище „Бен Гурион“ по-предната вечер. След като се регистрирахте в този хотел, отидохте във Виенската общинска болница, където прекарахте няколко часа с вашия приятел Ели Навои.
Круц замълча. Габриел се запита колко още знаеше той за неговите действия във Виена. Знаеше ли за срещите му с Макс Клайн и Ренате Хофман? За случайната му среща с Лудвиг Фогел в кафе „Централ“ и за екскурзията му до Залцкамергут? Дори и да знаеше повече, бе малко вероятно да му каже. Той не беше от хората, които откриват картите си без причина. Габриел си го представяше като студен и безстрастен комарджия.
— Защо не ме арестувахте по-рано?