Моше Ривлин го очакваше. Пълничък брадат учен, той говореше иврит с изразен бруклински акцент. Беше експерт не в областта на жертвите на Шоа, а на виновниците — немците, обслужвали смъртоносната нацистка машина, както и хилядите им помощници от други националности, които доброволно и ентусиазирано са вземали участие в унищожението на европейските евреи. Работеше като платен консултант към Отдела за специални разследвания към Министерството на правосъдието на САЩ, като събираше документални доказателства срещу обвинени нацистки военнопрестъпници и издирваше в Израел живи свидетели. Когато не се ровеше из архивите в „Яд Вашем“, Ривлин обикновено можеше да бъде намерен сред оцелелите — да търси някой, който си спомняше.
Той въведе Габриел в сградата на архива и го заведе в главната читалня. Тя беше изненадващо тясно помещение, ярко осветено от големи, простиращи се от пода до тавана прозорци, които гледаха към хълмовете на Западен Йерусалим. Двама учени седяха приведени над отворени книги, друг беше приковал поглед в екрана на устройство за четене на микрофилми. Когато Габриел предложи да отидат в някое по-усамотено местенце, Ривлин го отведе в малка странична стая и затвори дебелата стъклена врата. Предоставената от Габриел информация беше добре синтезирана, но достатъчно пълна, за да не липсва нищо съществено при превода й. Той показа на Ривлин всички материали, които беше събрал в Австрия: досието от държавния архив, снимката, ръчния часовник и пръстена. Когато му посочи надписа, гравиран от вътрешната страна на пръстена, Моше го прочете и рязко вдигна поглед.
— Изумително! — прошепна той.
— Какво означава това?
— Трябва да взема някои документи от архива. — Ривлин се изправи. — Ще отнеме малко време.
— Колко?
Архиварят сви рамене.
— Един час, а може би и по-малко. Били ли сте някога в мемориалния комплекс?
— Не и откакто бях ученик.
— Поразходете се. — Ривлин го потупа по рамото. — Върнете се след час.
Габриел пое по пешеходна алея, засенчена от борове, и слезе през каменния пасаж до потъналия в мрак детски мемориал. Пет свещи, отразени от безброй огледала, създаваха илюзията за звездна галактика, докато записан глас четеше имената на мъртвите.
Той излезе обратно на ярката слънчева светлина и отиде до Възпоменателната зала, където постоя неподвижен пред вечния огън, блещукащ сред черните базалтови стени, на които беше гравирана историята на най-позорните имена: Треблинка, Собибор, Майданек, Берген-Белзен, Челмно, Аушвиц…
В „Залата на имената“ нямаше огън или статуи, само безкрайни редове папки, пълни със свидетелски показания, всяка от които съдържаше историята на мъченик: име, място и дата на раждане, имената на родителите, местоживеене, професия, място на смъртта. Миловидна жена на име Шошана потърси из базата данни на компютъра и намери страниците с данните на дядото и бабата на Габриел — Виктор и Хана Франкел. Тя ги разпечата и тъжно му ги подаде. В края на всяка страница бе написано името на този, който бе предоставил информацията: Ирене Алон, майката на Габриел.
Той доплати скромна сума за разпечатките — по два шекела на страница, и отиде до съседната сграда, където се помещаваше Музеят на изкуството в „Яд Вашем“, приютил най-голямата колекция от художествени творби в света от времето на холокоста. Докато бродеше из галериите, Габриел откри, че му бе почти невъзможно да измери дълбините на човешкия дух, успял да сътвори изкуство при условия на изтощителен глад, робство и невъобразима бруталност. Внезапно неговата работа му се видя съвсем тривиална и безсмислена. Какво общо имат мъртвите светци в църковен музей с каквото и да било? Марио Делвекио изглеждаше напълно неуместен.
В последната зала имаше специална изложба на детско изкуство. Една картина го шокира — нарисувана с въглен скица на дете хермафродит, треперещо от страх пред огромната фигура на есесовски офицер.