Олтарната фреска беше скрита зад обвито в брезент скеле. Реставраторът се хвана за алуминиевата тръба и тихо се изкачи горе. Работната му площадка си стоеше, както я бе оставил предишния следобед: четките и палитрата му, боите и разтворителят си бяха на местата. Той светна флуоресцентните лампи. Фреската — последната велика олтарна живопис на Джовани Белини — заблестя под силната светлина. В лявата част на композицията бе изобразен прав свети Кристофър, а Младенецът бе възседнал раменете му. На противоположния край бе изобразен свети Луи от Тулуза с епископски жезъл в ръка, с митра на главата и богато драпирано наметало от червен и златист брокат. Над всички тях, на заден план, свети Йероним седеше пред отворен псалтир на фона на лъчезарното синьо небе, изпъстрено със сиво-кафяви облаци. Всеки един от светците бе отделен от другите, така че бе сам пред Бог, като уединението бе толкова внушително, че бе почти мъчително да се гледа. Беше удивителна творба за осемдесетгодишен човек.
Реставраторът постоя неподвижно пред високото пано — като четвърти персонаж, нарисуван от умелата ръка на Белини — и остави мисълта си да се порее из пейзажа. След известно време изля малко „Моволит 20 медиум“ върху палитрата си, добави пигмент, после разреди сместа с „Аркосолв“, докато получи желаната консистенция и наситеност на цвета.
Вдигна отново поглед към фреската. Топлотата и богатството на цветовете бе довело изкуствоведа Раймонд ван Марле до заключението, че зад творбата ясно личал почеркът на Тициан. При цялото му уважение, реставраторът смяташе, че за жалост Ван Марле грешеше. Той беше ретуширал творби и на двамата художници и познаваше стила им като бръчиците около очите си. Олтарната стенопис в църквата „Сан Джовани Кризостомо“ беше единствено и само на Белини. Освен това по времето на нейното създаване Тициан отчаяно се е опитвал да измести Белини от позицията му на най-значим венециански художник. Марио Делвекио сериозно се съмняваше, че Джовани би поканил младия и вироглав Тициан да му помага в една толкова важна поръчка. Ако се беше подготвил достатъчно добре, Ван Марле щеше да си спести неудобството от това абсурдно твърдение.
Реставраторът си сложи увеличителните очила и се съсредоточи върху розовата туника на свети Кристофър. Фреската бе страдала от липсата на грижи десетилетия наред, от големите температурни амплитуди и продължителното въздействие на дима от тамяна и пушека от свещите. Одеждите на свети Кристофър бяха загубили много от техния първоначален блясък и бяха осеяни с петна от влага, които бяха избили на повърхността. Марио Делвекио бе получил разрешение да извърши сериозна реставрация. Задачата му бе да възвърне първоначалното великолепие на стенописа. Предизвикателството за него бе, че трябваше да я направи, без да си личи, че е работил реставратор. С една дума, искаше му се да си тръгне, без да остави следа от присъствието си, да изпипа нещата така, сякаш ретушът е направен от самия Белини.
В продължение на два часа Марио работи сам, като тишината се нарушаваше единствено от стъпките на пешеходците по улицата и тракането на ролетките пред витрините на магазините. Прекъсванията започнаха в десет часа с пристигането на прочутата венецианска специалистка по почистване на олтари Адриана Дзинети. Тя промуши глава зад брезентовата завеса и пожела на реставратора добро утро. Раздразнен, той повдигна увеличителните очила и надникна над ръба на платформата. Адриана бе застанала така, че бе невъзможно да се гледа надолу, без да се види дълбокото деколте на блузата й, разкриващо нейния изключителен бюст. Реставраторът кимна формално, наблюдавайки я как се изкачва по скелето с котешка увереност. Адриана знаеше, че той живее с друга жена — еврейка от старото гето, но продължаваше да флиртува с него при всяка възможност, сякаш някой друг красноречив поглед или някое друго „случайно“ докосване можеха да се окажат решаващи за сломяване на съпротивата му. Въпреки това Марио завиждаше на простотата, с която тя гледаше на света. Адриана харесваше изкуството, венецианската храна и това да бъде обожавана от мъжете. Почти нищо друго не я интересуваше.
После дойде младият реставратор Антонио Полити. Беше със слънчеви очила и се мотаеше наоколо подобно на рок звезда, пристигнала за поредното интервю, което й се ще да отмени. Антонио не си направи труда да поздрави Делвекио. Антипатията им бе взаимна. В проекта „Кризостомо“ на Антонио бе възложена фреската на Себастиано дел Пиомбо в главния олтар. Марио Делвекио смяташе, че момчето не бе готово за този стенопис, и всяка вечер, преди да си тръгне от църквата, тайно се качваше на платформата на Антонио, за да провери работата му.