Той натисна звънеца. Пълничката млада жена, която говореше иврит с руски акцент, не го разочарова. Циона живееше в Сафед. Рускинята имаше новия адрес.
Евреи живееха в центъра на Сафед още от древността. След прогонването им от Испания през 1492 година османските турци позволили на много евреи да се заселят там и градчето процъфтяло като център на еврейския мистицизъм, наука и изкуство. По време на войната за независимост Сафед бил пред прага на завладяването от превъзхождащите го арабски войски, когато обсадената общност получила подкрепление от подразделение бойци от Палмах33, които се промъкнали в града, след като извършили смел нощен преход от гарнизона си в Ханаанските планини. Предводителят на палмахското подразделение сключил споразумение с могъщите равини на Сафед да работят по време на Пасхата34, за да подсилят градските укрепления. Неговото име било Ари Шамрон.
Апартаментът на Циона беше в Квартала на художниците, на върха на калдъръмено стълбище. Тя беше огромна жена, облечена в бял кафтан, с буйна посребрена коса и толкова много гривни, че когато обви ръце около врата на Габриел, се разнесе силно звънтене. Циона го въведе в помещение, което беше едновременно всекидневна и грънчарско ателие, и го настани да седне на каменната тераса с изглед към залеза над Галилея. Въздухът ухаеше на горящо лавандулово масло.
Появи се чиния с хляб и хумус35, заедно с маслини и бутилка голанско вино. Габриел мигновено се отпусна. Циона Левин беше най-близкият човек, когото имаше. Тя се бе грижила за него, когато майка му работеше или бе изпаднала в депресия и не ставаше от леглото. Някои нощи той беше прескачал през прозореца и се бе прокрадвал до съседната къща, за да се мушне в леглото на Циона. Тя го беше галила и прегръщала така, както майка му никога не бе могла. Когато баща му бе убит през Юнската война, Циона беше тази, която бе бърсала сълзите му.
Ритмичният хипнотичен напев на вечерните молитви маарив долетя от близката синагога. Циона доля още лавандулово масло в лампата. Тя заговори за матсав: положението. За сраженията в Териториите и терора в Тел Авив и Йерусалим. За приятели, загубени в битката с ислямските терористи, и такива, които се бяха отказали да търсят работа в Израел и бяха заминали за Америка.
Габриел отпиваше от виното си и гледаше огненото слънце да потъва зад Галилея. Слушаше Циона, но мислеше за майка си. Бяха изминали почти двайсет години от нейната смърт и през това време беше открил, че мисли за нея все по-малко и по-малко. Лицето й като млада жена му се губеше, лишено от цвят и изтрито — подобно на картина, избеляла от времето и от разяждащото въздействие на природните стихии. В съзнанието си можеше да извика само смъртната й маска. След мъките на рака изпитото й лице бе застинало в изражение на тихо спокойствие, като на жена, позираща за портрет. Майка му сякаш очакваше с удоволствие смъртта. Тя най-накрая я освободи от мъките, които бушуваха в съзнанието й.
Дали беше го обичала? Да, така мислеше сега, но тя се бе обградила с високи назъбени стени, които той никога не успя да изкачи. Беше предразположена към меланхолия и изблици на раздразнителност. Нощем не спеше добре. Не можеше да се забавлява на празници, нито да участва в богатата трапеза. Винаги носеше бинт на лявата си ръка, който прикриваше избледнелите цифри, татуирани на кожата й. Споменаваше ги като белег за еврейската слабост, като емблема на еврейския позор.
Габриел се бе захванал с рисуване, за да бъде близо до нея. Скоро тя възнегодува срещу това, считайки го за неоправдана намеса в личния й свят. После, когато дарбата му се разви и започна да съперничи на нейната, майка му завидя на очевидния му талант. Габриел я тласна към нови висоти. Нейната болка — така видима в живота — намери изражение в работата й. Габриел порасна, завладян от кошмарните образи, които се изливаха от паметта й върху платната. Той се зае да търси източника им.
В училище бе научил за място, наречено Биркенау. Попита я за превръзката, която тя носеше обикновено на лявата си ръка, за блузите с дълги ръкави, с които ходеше дори в горещата като пещ долина на Израил. Попита я какво се е случило с нея през войната, какво се е случило с дядо му и баба му. Отначало тя отказа да му отговори, но накрая отстъпи пред упоритата атака на въпросите му. Разказа му набързо и неохотно. Макар и още млад, Габриел успя да долови желанието й да увърта и нотката на нещо повече от чувство за вина. Да, тя е била в Биркенау. Родителите й били убити там още в деня на пристигането им. Тя работила. Била оцеляла. Това беше всичко. Габриел, жаден да научи повече подробности за преживяното от майка му, взе да измисля всякакви сценарии за обяснение на нейното оцеляване. Той също започна да се чувства засрамен и виновен. Така нейната злочестина, като наследствено разстройство, се предаде на следващото поколение.