— Аз ги видях, хер щурмбанфюрер. Ние всички ги видяхме.
— Никой няма да повярва на такова нещо. Никой няма да повярва, че е възможно да бъдат убити толкова много хора. Хиляди? Разбира се, смъртта на хиляди е възможна. В края на краищата това беше война. Стотици хиляди? Може би. Но милиони? — Той дръпна от цигарата си. — Да ти кажа истината, видях го със собствените си очи, но дори и аз не мога да повярвам.
В гората проехтя изстрел, после втори. Още две момичета си бяха отишли. Щурмбанфюрерът отпи още една солидна глътка от шишето си. Защо пиеше? Дали не се опитваше да се стопли? Или се ожесточаваше, преди да ме убие?
— Ще ти кажа какво ще разказваш за войната. Ще казваш, че сте били транспортирани на изток, че сте работили, че сте имали много храна и добро медицинско обслужване. Че сме се отнасяли с вас добре и хуманно.
— Ако това е истината, хер щурмбанфюрер, защо приличам на скелет?
Той не отговори, вместо това извади пистолета си и го опря до слепоочието ми.
— Кажи ми какво се е случило с вас през войната, еврейко. Били сте транспортирани на изток, работили сте и сте имали много храна и добро медицинско обслужване. Газовите камери и крематориумите са болшевишко-еврейски измислици. Кажи тези думи, еврейко!
Знаех, че няма да се измъкна жива от тази ситуация. Дори и да произнесях думите, щях да съм мъртва. Нямаше да ги кажа. Нямаше да му доставя това удоволствие. Затворих очи и зачаках куршумът да пробие тунел в мозъка ми и да ме освободи от мъчението.
Той свали пистолета и извика високо. Дотича друг есесовец. Щурмбанфюрерът му нареди да остане да ме пази, а той тръгна обратно между дърветата към пътя. Когато се върна, го съпровождаха две жени. Едната беше Рашел. Другата — Лене. Есесовецът заповяда на моя пазач да си върви, след това опря пистолета си в челото на Лене. Тя ме погледна в очите. Животът й бе в моите ръце.
— Кажи думите, еврейко! Били сте транспортирани на изток, работили сте и сте имали много храна и добро медицинско обслужване. Газовите камери и крематориумите са болшевишко-еврейски измислици.
Не можех да позволя Лене да бъде убита заради моето мълчание. Отворих уста да заговоря, но преди да успея да кажа думите, Рашел извика:
— Не ги казвай, Ирене! Той при всички случаи ще ни убие. Не му доставяй това удоволствие.
Щурмбанфюрерът махна пистолета си от главата на Лене и го опря в тази на Рашел.
— Ти ги кажи, еврейска кучко!
Рашел го погледна право в очите и продължи да мълчи.
Есесовецът натисна спусъка и тя се строполи мъртва на снега. Той допря пистолета до челото на Лене и още веднъж ми заповяда да говоря. Лене бавно поклати глава. Казахме си сбогом с очи. Втори изстрел — и тя падна до Рашел.
Беше мой ред да умра.
Щурмбанфюрерът насочи пистолета си към мен. Откъм пътя долетяха викове. Raus! Raus! Есесовците приканваха момичетата да стават. Знаех, че моят път е свършил. Знаех, че няма да напусна жива това място. Тук щях да падна, край някакъв път в Полша, и тук щях да бъда заровена, без mazevoth43 на гроба си.
— Какво ще кажеш на детето си за войната, еврейко?
— Истината, хер щурмбанфюрер. Ще кажа на детето си истината.
— Никой няма да ти повярва. — Той прибра пистолета в кобура си. — Колоната ти тръгва. Трябва да се присъединиш към тях. Знаеш какво се случва на онези, които изостанат.
Есесовецът се метна на коня си и дръпна юздата. Аз се строполих на снега до телата на моите две приятелки. Помолих се за тях и им поисках прошка. Краят на колоната тъкмо минаваше. Излязох, олюлявайки се, между дърветата и заех мястото си. Вървяхме цялата нощ в редици по петима. Проливах ледени сълзи.
Пет дни след като излязохме от Биркенау, пристигнахме на гарата в силезийското село Водзислав. Натовариха ни в открити вагони за въглища и пътувахме, изложени на лошото януарско време, през цялата нощ. Нямаше нужда германците да хабят повече от скъпоценните си муниции за нас. Студът уби половината от момичетата само в моя вагон.
Пристигнахме в нов лагер — Равенсбрюк, но там нямаше достатъчно храна за новите затворнички. След няколко дни част от нас бяха преместени, този път с открити камиони. Одисеята ми завърши в лагера в Нойщат-Глеве. На 2 май 1945 година, като се събудихме, открихме, че нашите есесовски мъчители са напуснали лагера. По-късно същия ден бяхме освободени от американски и руски войници.