Той нахлузи старите избелели ботуши на Умберто и се наметна със зелено непромокаемо наметало. Минута по-късно вече газеше през дълбоката до прасците вода на улица „Сан Джовани Кризостомо“ подобно на маслинено-сиво привидение. В „Страда Нова“ дървените мостчета, наричани passerelle, трябваше отново да бъдат сваляни от работниците от градската служба „Вода и канализация“ — лош знак, както бе известно на Габриел, защото означаваше, че според прогнозите наводнението щеше да е толкова силно, че имаше вероятност да ги отнесе в морето.
Докато стигне до булевард „Рио Тера Сан Леонардо“, водата достигаше почти до горния край на ботушите му. Той сви по една тясна уличка, чиято тишина бе нарушавана единствено от плясъка на водата, и вървя по нея до временния дървен пешеходен мост, който се простираше над канала Рио ди Гето Нуово. Пред него изникнаха разположените в кръг тъмни жилищни блокове, които се забелязваха само защото бяха по-високи от всички останали сгради във Венеция. Той прецапа през един наводнен пасаж и излезе на широк площад. Двама брадати йешива8 пресякоха пътя му, вървейки на пръсти през залятия с вода площад към синагогата, като лешовете на пелерините им се развяваха над крачолите. Реставраторът зави наляво и стигна до номер 2899. На малката медна табелка пишеше „Венецианска еврейска общност“. Той натисна звънеца и от домофона се чу гласът на възрастна жена.
— Марио е.
— Тя не е тук.
— Къде е?
— Помага в книжарницата. Едно от момичетата е болно.
Той влезе през стъклената врата, която бе няколко крачки по-нататък, и смъкна качулката си. Вляво от него се намираше входът за скромния музей на гетото, а отдясно — малка привлекателна книжарница, топла и ярко осветена. Девойка с къси руси коси седеше на табуретка зад щанда и чевръсто сумираше приходите за деня, преди залезът да направеше невъзможно боравенето с пари. Името й бе Валентина. Тя се усмихна на Габриел и посочи с върха на молива си към голямата витрина, стигаща от пода до тавана, с изглед към канала. Една жена бе коленичила долу и събираше с парцал водата, която се бе просмукала през уж непромокаемите уплътнения около стъклото. Беше поразително красива.
— Казах им, че тези уплътнения няма да издържат — обади се Габриел. — Беше само прахосване на пари.
Киара рязко вдигна очи. Косата й бе тъмна и къдрава, само тук-там се открояваха кестеняви кичурчета. Прихваната леко с шнола на тила, тя се разстилаше буйно по раменете й. Очите й бяха с цвят на карамел, изпъстрени със златисти точици. Те обаче променяха цвета си според настроението й.
— Не стой там като идиот. Ела тук и ми помогни.
— Нали не очакваш мъж с моя талант…
Мократа бяла кърпа, запратена с изненадваща сила и точност, го цапардоса в гърдите. Габриел я изстиска над една кофа и коленичи до жената.
— Имало е бомбена експлозия във Виена — прошепна Киара, долепила устни до шията му. — Той е тук. Иска Да те види.
Водите на прилива се плискаха във входната врата на къщата за явки и когато Габриел я отвори, водата нахлу в мраморния коридор. Той огледа щетите, после уморено се заизкачва по стълбите след Киара. Всекидневната тънеше в мрак. Един старец стоеше до напръскания от дъжда прозорец, който гледаше към канала, неподвижен като персонаж от фреските на Белини. Носеше черен официален костюм и сребриста вратовръзка. Плешивото му теме имаше формата на малко поле, а лицето му, силно загоряло и набраздено, изглеждаше като издялано от пустинна скала. Габриел отиде до него. Старият мъж не го поздрави. Вместо това продължи да съзерцава смръщено покачващата се вода с изражение на безнадеждност. Сякаш бе свидетел на Великия потоп, който идваше да погълне всички човешки пороци. Габриел знаеше, че Ари Шамрон щеше да го извести за смърт. Смъртта ги бе събрала в началото и тя оставаше основата на тяхната връзка.
3. Венеция
В коридорите и заседателните зали на израелските разузнавателни служби Ари Шамрон бе легенда. Наистина той представляваше самото разузнаване от плът и кръв. Бе прониквал в кралски дворове, задигал тайни на тирани и убивал враговете на Израел — понякога с голи ръце. Събитието, което го издигна до неподозирани висоти, се случи през една априлска вечер на 1960 година в бедняшко предградие, северно от Буенос Айрес. Тогава бе изскочил от задната седалка на автомобил, залавяйки самия Адолф Айхман.