Той ги поведе надолу по вито каменно стълбище с изтрити от времето стъпала, станали хлъзгави като лед. В долния край на стълбището имаше дебела дъбова врата, обкована с желязо. Беше правена, за да устои на вражески таран, но не успя да се справи с изкусния свещеник от Венето50 и „професора“ от Йерусалим.
Епископ Дрекслер отключи вратата и я бутна с рамо, за да я отвори. За момент той потърси пипнешком в мрака, после натисна копчето на осветлението, което издаде рязко екливо щракване. Редица лампи на тавана се запалиха с жужене, хвърляйки поток от светлина, разкриващ дълъг подземен коридор със сводест каменен таван. С мълчаливо кимване епископът ги подкани да вървят напред.
Таванът бе строен за по-ниски хора. Дребният епископ можеше да се движи, без да променя стойката си. Габриел трябваше само да наведе глава, за да избегне лампите, но монсеньор Донати, който бе висок над метър и осемдесет, бе принуден да се приведе като човек, страдащ от сериозно гръбначно изкривяване. В това подземие се съхраняваше институционалната памет на „Анима“ и нейната семинария — четиривековната стойност на кръщелни и брачни свидетелства и смъртни актове. Тук се пазеха и документите на свещениците, които бяха служили в нея, и на семинаристите, които бяха учили сред стените на семинарията. Някои от тях бяха събрани в чамови кантонерки, други — в сандъци или в обикновени кашони. По-новите се съхраняваха в модерни пластмасови шкафове. Миризмата на влага и плесен бе всепроникваща, а някъде по стените се процеждаше вода. Габриел, който имаше известни познания за разрушителния ефект на студа и влагата върху хартията, бързо загуби надежда, че ще намери непокътнати книжата на епископ Худал.
Към края на коридора имаше малка странична стая, приличаща на катакомба. Тя съдържаше няколко големи сандъка, заключени с ръждясали катинари. Епископ Дрекслер носеше връзка ключове. Той мушна единия в първия катинар. Ключът не искаше да се завърти. Ректорът се помъчи известно време, преди накрая да отстъпи ключовете на „професор Рубенщайн“, който безпроблемно отвори старите катинари.
Дрекслер се повъртя около тях за момент и предложи да им помага при търсенето на документите. Монсеньор Донати го потупа по рамото и каза, че те и сами ще се справят. Пълничкият дребен епископ се прекръсти и бавно се отдалечи по сводестия коридор.
Два часа по-късно Габриел ги намери. Ерих Радек бе пристигнал в „Анима“ на 3 март 1948 година. На 24 май Папската комисия за помощ — Ватиканската организация за подпомагане на бежанците — му бе издала ватиканска лична карта под номер 9645/99 на името на Ото Кребс. Същия ден, с помощта на епископ Худал, Ото Кребс бе използвал своята ватиканска карта, за да се сдобие с червенокръстки паспорт. На следващата седмица му бе издадена входна виза от Арабска република Сирия. Той си бе купил билет за втора класа с парите, дадени му от епископ Худал, и в края на юни бе отплавал от италианското пристанище Генуа. Кребс бе разполагал с петстотин долара за джобни. Разписка за получените пари с подписа на Радек бе запазена от епископ Худал. Последният документ в досието на Радек беше писмо със сирийска марка и печат от Дамаск, в което се благодареше на епископ Худал и Светия отец за тяхната помощ и се обещаваше, че един ден дългът ще бъде изплатен. Писмото бе подписано от Ото Кребс.
20. Рим
Епископ Дрекслер изслуша аудиокасетата за последен път, после набра един номер във Виена.
— Опасявам се, че имаме проблем.
— Какъв проблем?
Дрекслер разказа на мъжа от Виена за сутрешните посетители на „Анима“ — монсеньор Донати и професор от Еврейския университет в Йерусалим.
— Как се нарече той?
— Рубенщайн. Твърдеше, че е изследовател към Историческата комисия.
— Той не е бил професор.
— Разбрах, но изобщо не бях в положението да оспорвам неговата искреност. Монсеньор Донати е много могъщ човек във Ватикана. Има само един по-могъщ и това е еретикът, за когото той работи.
— Какво търсеха те?
— Документи за помощта, оказана от епископ Худал на някакъв австрийски бежанец след войната.
Настъпи дълга пауза, преди мъжът да постави следващия си въпрос:
— Те напуснаха ли „Анима“?
— Да, преди час.
— Защо си изчакал толкова много, преди да телефонираш?
— Надявах се да ти осигуря някаква информация, която да е от полза.