— Успя ли?
— Да, така мисля.
— Кажи ми я.
— Професорът е отседнал в хотел „Кардинал“ на Виа Джулия. Стаята му е регистрирана на името на Рене Дюран, с канадски паспорт.
— Имам нужда да прибереш един часовник от Рим.
— Кога?
— Незабавно.
— Къде се намира той?
— Има един мъж, който е отседнал в хотел „Кардинал“ на Виа Джулия. Регистрирал се е като Рене Дюран, но понякога използва името Рубенщайн.
— Колко дълго ще бъде в Рим?
— Не е ясно, ето защо трябва да тръгнеш веднага. Има самолет на „Ал Италия“, който излита за Рим след два часа. На твое име е резервиран билет за бизнес класата.
— Ако пътувам със самолет, няма да мога да нося инструментите, които ще ми трябват за поправката. Ще имам нужда някой да ми достави такива инструменти в Рим.
— Разполагам с подходящия човек. — Мъжът продиктува един телефонен номер, който Часовникаря запомни наизуст. — Той е голям професионалист и много важен човек, при това изключително дискретен. Иначе нямаше да те пратя при него.
— Имате ли снимка на този господин Дюран?
— Моментално ще ти бъде изпратена по факса.
Часовникаря затвори телефона и изключи лампите в предната част на магазина. След това влезе в работилницата и отвори един стенен шкаф. Вътре имаше пътна чанта, която съдържаше комплект дрехи за смяна и несесер с бръснарски принадлежности. Факс апаратът иззвъня. Часовникаря намъкна палто и нахлупи шапката си, докато листът с лицето на един мъртвец бавно се показа от апарата.
21. Рим
На следващата сутрин Габриел седна на маса в „Дони“ да пие кафе. Трийсет минути по-късно влезе един мъж и отиде до бара. Косата му приличаше на стоманена вълна, а на широкото му лице имаше белези от акне. Дрехите му бяха скъпи, но износени. Той изпи набързо две кафета еспресо, като пушеше през цялото време. Габриел сведе поглед към своя вестник „Ла Република“ и се усмихна. Шимон Пацнер работеше като човек на Службата в Рим от пет години, но все още не бе загубил неугледната си външност на заселник от Негев.
Пацнер плати сметката си и отиде до тоалетната. Когато излезе, носеше слънчеви очила — знак, че срещата ще се състои. Той се насочи към въртящата се врата, поспря се на тротоара на Виа Венето, после зави надясно и тръгна. Габриел остави пари на масата и го последва.
Пацнер пресече Корсо д’Италия51 и влезе в парка на Вила Боргезе. Габриел продължи малко по-нататък по булеварда и влезе в парка от друго място. Срещна Шимон на трилентовата алея и му се представи като Рене Дюран от Монреал. Двамата се насочиха към галерията. Пацнер запали цигара.
— Говори се, че онази нощ си се измъкнал на косъм в Алпите.
— Слуховете бързо се разнасят.
— Службата е като еврейско шивашко общество, знаеш го. Но имаш и по-голям проблем. Лев определи правилата. Достъпът на Алон е забранен. Ако дойде да тропа на вратата ви, трябва да го изхвърлите на улицата. — Той плю на земята. — Тук съм от лоялност към стареца, а не към теб, господин Дюран. По-добре от това няма накъде.
Седнаха на мраморна пейка в предния двор на галерия „Боргезе“ и се огледаха в противоположни посоки за евентуална „опашка“. Габриел разказа на Пацнер за есесовеца Брих Радек, който бе пътувал до Сирия под името Ото Кребс.
— Той не е ходил в Дамаск да изучава древната цивилизация — каза Габриел. — Сирийците са го пуснали да влезе на тяхна територия поради някаква причина. Ако е бил близък до режима, това може да изскочи от някои документи.
— Значи искаш да направя проучване и да видя дали може да го свържем с Дамаск?
— Точно така.
— И как очакваш да поискам такова проучване, без Лев и Отделът по сигурността да не разберат за това?
Габриел погледна към Шимон, сякаш намираше въпроса за обиден. Пацнер отстъпи.
— Добре, да кажем, че имам момиче в Изследователския отдел, което може да хвърли дискретен поглед на файловете заради мен.
— Само едно момиче?
Пацнер сви рамене и хвърли цигарата си на чакъла.
— Това все още ми изглежда като целене нависоко. Къде си отседнал?
Габриел му каза.
— Има едно място, наречено „Ла Карбонара“, в северния край на площад „Кампо дей Фиори“, близо до фонтана.
— Знам го.