— Бъди там в осем часа. Ще има резервация на името на Бруначи за осем и трийсет. Ако резервацията е за двама, това означава, че търсенето е било неуспешно. Ако е за четирима, ела на Пиаца Фарнезе.
На отсрещния бряг на Тибър, на малко площадче на няколко крачки от портата „Санта Анна“, Часовникаря седеше в студената следобедна сянка на едно открито кафене и посръбваше капучино. На съседната маса двама свещеници в раса се бяха задълбочили в оживен разговор. Въпреки че не говореше италиански, Часовникаря предположи, че са ватикански бюрократи. Една улична котка, извила гръб, се промуши между краката му и измяука умолително за храна. Той стисна животинчето между глезените си и започна бавно да увеличава натиска, докато котката не изпищя задавено и побягна като стрела. Свещениците погледнаха неодобрително, Часовникаря остави пари на масата и се отдалечи. Представете си, котки в кафенето! Той очакваше с нетърпение да си свърши работата в Рим и да се върне във Виена.
Мъжът мина край Колонадата на Бернини и спря за момент да погледне от широката Виа дела Кончилиационе към Тибър. Един турист протегна фотоапарата си към него и го помоли на някакъв неразгадаем славянски език да го снима пред Ватикана. Австриецът безмълвно посочи ръчния си часовник, показвайки, че закъснява за среща, и му обърна гръб.
Пресече обширния шумен площад от другата страна на колонадата. Площадът носеше името на един от последните папи. Въпреки че се интересуваше и от други неща, освен от старинни часовници, Часовникаря знаеше, че този папа е бил по-скоро спорна личност. Намираше интригата, свързана с името му, за доста забавна. Значи той не бе помагал на евреите по време на войната. Но откога бе отговорност на папата да помага на евреите? В крайна сметка те бяха врагове на Църквата.
Часовникаря зави и влезе в тясна уличка, отдалечаваща се от Ватикана по посока на хълма Яникулум. Тя беше сенчеста и от двете й страни се издигаха прашни сгради, боядисани в охра. Австриецът вървеше по напукания тротоар, търсейки адреса, който му бе даден по телефона по-рано същата сутрин. Откри го, но се поколеба, преди да влезе. На тъмната витрина имаше надпис „Религиозни предмети“. Под него с по-дребен шрифт бе изписано името Джузепе Мондиани. Часовникаря провери на листчето, където бе записал адреса: Виа Борго Санто Стрито №22. Беше дошъл на точното място.
Той притисна лице към витрината. Помещението от другата страна на стъклото беше претъпкано с кръстове, статуи на Богородица, дърворезби на отдавна умрели светци, молитвени броеници и медали, всички носещи табели с уверението, че са благословени от самия папа. Всичко изглеждаше покрито с фин като брашно прах от улицата. Макар и отгледан в строг австрийски католически дом, Часовникаря се запита какво ли би принудило човек да се моли на статуя. Той вече не вярваше в Бог, нито в Църквата, нито в съдбата, Божията намеса, задгробния живот или късмета. Смяташе, че хората контролират развитието на своя живот точно както зъбчатият механизъм на часовника управлява движението на стрелките му.
Часовникаря отвори вратата и влезе, придружен от звъна на малка камбанка. От задната стаичка се показа мъж, облечен в кехлибарен пуловер с остро деколте, без риза отдолу, и светлокафяв габардинен панталон, чиито крачоли отдавна не бяха виждали ютия. Тъничката му оредяла коса бе зализана на една страна, така че прилепваше плътно към върха на главата му. Макар и на няколко крачки от него, Часовникаря можеше да долови неприятната миризма на афтършейва му. Той се запита дали хората от Ватикана знаеха, че благословените им религиозни предмети бяха продавани от такова неугледно същество.
— С какво мога да ви помогна?
— Търся синьор Мондиани.
Мъжът кимна, сякаш да потвърди, че Часовникаря е намерил търсения човек. Превзетата усмивка разкри факта, че му липсваха няколко зъба.
— Вие сигурно сте господинът от Виена — каза Мондиани. — Познах гласа ви.
Италианецът подаде ръка. Тя беше мека и влажна, точно както се бе опасявал Часовникаря. Мондиани заключи външната врата и закачи на витрината табела, която известяваше на английски и италиански, че магазинът е затворен. След това поведе госта през един коридор по разнебитено дървено стълбище. На края на стълбите имаше малък офис. Пердетата бяха спуснати, а въздухът бе изпълнен с миризма на дамски парфюм. И на още нещо — възкисело и напомнящо за амоняк. Мондиани направи жест към дивана. Часовникаря погледна надолу — пред очите му проблесна картина. Остана прав. Италианецът сви слабите си рамене: Както желаете.