През последните години Рамирес бе посветил своя голям талант на разкриването на една друга неприятна глава от аржентинската история, която правителството, пресата и по-голямата част от гражданите бяха предпочели да забравят. След краха на хитлеристкия Райх хиляди военнопрестъпници — германци, французи, белгийци и хървати — се бяха стекли в Аржентина с ентусиазираното одобрение на правителството на Перон и безрезервната подкрепа на Ватикана. Рамирес бе презиран в аржентинските политически кръгове, в които влиянието на нацистите все още бе голямо, и новата му работа се бе оказала също толкова рискована, колкото и разследването срещу генералите. Офисът му бе взривяван два пъти, а пощата му съдържаше толкова много писма-бомби, че пощенската служба отказа да му я доставя. Ако не беше препоръчителното писмо на Моше Ривлин, Габриел се съмняваше, че Рамирес щеше да се съгласи да се срещне с него.
Както се оказа впоследствие, той с готовност прие поканата за обяд и дори предложи квартално заведение в Сан Телмо. Подът на заведението бе на черни и бели квадрати — като шахматна дъска, а правоъгълните дървени маси бяха разположени без никакъв порядък. На варосаните стени имаше лавици с наредени върху им празни бутилки от вино. Голямата двойна врата бе отворена към шумната улица, а отпред, на тротоара, под брезентов сенник бяха извадени масички. Три вентилатора на тавана раздвижваха застоялия въздух. Пред бара се бе изтегнала немска овчарка и дишаше тежко, изплезила език. Габриел пристигна навреме, точно в два и половина. Аржентинецът закъсняваше.
В Аржентина януари се пада насред лятото и времето бе непоносимо горещо. Габриел, който бе израснал в долината на Израил и бе прекарал доста лета във Венеция, беше свикнал с жегата, но едва няколко дни след като бе пристигнал от Австрийските Алпи, контрастът в климата го свари неподготвен. Потоци топлина се излъчваха от уличния трафик и нахлуваха през отворената врата на заведението. При всеки минаващ камион температурата сякаш се повишаваше с един-два градуса. Габриел остана със слънчевите си очила. Ризата бе залепнала за гърба му.
Той отпиваше от студената вода и дъвчеше лимоновото резенче, докато поглеждаше към улицата. Очите му се спряха за кратко върху Киара. Тя посръбваше кампари със сода и похапваше равнодушно от сервираната й empanada56. Беше обута с къси панталони. Дългите й крака бяха изпружени на слънчевата светлина и бедрата й бяха започнали да се зачервяват. Киара бе навила косата си на небрежен кок. Тънка струйка пот се стичаше бавно по тила й и изчезваше под блузката й без ръкави. Носеше часовника си на лявата ръка. Беше предварително уговорен сигнал. Лявата ръка означаваше, че не е забелязала някой да ги следи, макар Габриел да си даваше сметка, че дори на агент с опита на Киара щеше да му е трудно да открие професионалист сред обедната навалица на Сан Телмо.
Рамирес дойде в три часа. Не се извини за закъснението. Беше едър мъж с дебели ръце и черна брада. Габриел погледна за белези от мъченията, но не откри такива. Поръча си два бифтека и бутилка червено вино с глас, който прозвуча любезно, но толкова високо, че сякаш шишетата на лавиците се раздрънчаха. Габриел се зачуди дали бифтекът и червеното вино бяха правилен избор, като се имаше предвид голямата горещина. Рамирес го погледна така, сякаш намираше въпроса за възмутителен.
— Говеждото месо е единственото истинско нещо в тази страна — заяви той. — Освен начина, по който се развива икономиката… — Останалата част от забележката му бе заглушена от грохота на минаващия циментовоз.
Сервитьорът остави виното на масата. То беше в зелена бутилка без етикет. Рамирес наля две чаши и попита Габриел за името на мъжа, когото търсеше. Като чу отговора, аржентинецът сви замислено тъмните си вежди.
— Ото Кребс, а? Това истинското му име ли е, или е фалшиво?
— Фалшиво.
— Откъде сте сигурен?
Габриел подаде документите, които бе взел от „Сайта Мария дел’Анима“ в Рим. Алфонсо измъкна от джоба на ризата си очила със зацапани стъкла и ги постави на едрия си нос. Излагането на показ на документите изнервяше Габриел. Той хвърли бегъл поглед към Киара. Часовникът все още бе на лявата й ръка. Когато вдигна очи от книжата, Рамирес видимо бе впечатлен.