— Как се сдобихте с книжата на епископ Худал?
— Имам приятел във Ватикана.
— Не, вие имате могъщ приятел във Ватикана. Единственият човек, който би могъл да накара епископ Дрекслер доброволно да отвори архива на Худал, е самият папа! — Рамирес вдигна чашата си с вино към Габриел. — Значи през 1948 година есесовски офицер на име Ерих Радек пристига в Рим и се оставя в ръцете на епископ Худал. Няколко месеца по-късно той напуска Рим като Ото Кребс и отплава за Сирия. Какво друго знаете?
Следващият документ, който Габриел сложи на дървената маса, предизвика същия изумен поглед в очите на аржентинския журналист.
— Както можете да се уверите, израелските разузнавателни служби откриха мъжа, известен вече като Ото Кребс, в Дамаск през май 1963 година. Източникът е много добър, не някой друг, а Алоис Брунер. Според него Кребс е напуснал Сирия през 1963 година и е дошъл тук.
— И имате основание да вярвате, че той все още може да е в страната?
— Точно това искам да разбера.
Рамирес скръсти дебелите си ръце и погледна Габриел през масата. Между двамата настъпи мълчание, смущавано единствено от грохота на уличното движение. Аржентинецът надушваше вестникарския материал. Габриел го очакваше.
— А как един мъж от Монреал на име Рене Дюран е докопал секретни документи от Ватикана и израелските разузнавателни служби?
— Явно имам добри източници.
— Аз съм много зает човек, мосю Дюран.
— Ако искате пари…
Аржентинецът вдигна длан с предупредителен жест.
— Не искам парите ви, мосю Дюран. Мога сам да печеля парите си. Това, което искам, е история.
— По очевидни причини отразяването на моето разследване в пресата ще бъде пречка за него.
Лицето на Рамирес придоби обидено изражение.
— Мосю Дюран, уверен съм, че имам повече опит в преследването на мъже като Ерих Радек, отколкото вие. Знам кога да разследвам дискретно и кога да пиша.
Габриел се поколеба за момент. Не му се щеше да навлиза в quid pro quo57 с аржентинския журналист, но също така знаеше, че Алфонсо Рамирес можеше да се окаже ценен приятел.
— Откъде ще започнем? — попита той.
— Ами, предполагам, трябва да открием дали Алоис Брунер е казал истината за своя приятел Ото Кребс.
— Имате предвид дали той изобщо е дошъл в Аржентина?
— Точно така.
— И как ще направим това?
Точно тогава пристигна сервитьорът. Бифтекът, който сложи пред Габриел, беше достатъчно голям да нахрани четиричленно семейство. Рамирес се усмихна и започна да го реже.
— Bon appetit58, мосю Дюран. Яжте! Нещо ми подсказва, че ще се нуждаете от сила.
Алфонсо Рамирес караше последния оцелял „Фолксваген Сироко“ в западното полукълбо. Някога той навярно е бил тъмносин, но сега боята му бе избеляла до цвета на пемзата. Предното стъкло имаше пукнатина по средата, която приличаше на мълния. Вратата на Габриел беше ударена и хлътнала навътре и поради това му се наложи да използва целия запас от останалите му сили, за да я отвори. Климатикът не работеше, а двигателят гърмеше като самолетно витло.
Те поеха по широкия булевард „Девети юли“ с отворени прозорци. Листове за писма се разлетяха около тях. Рамирес, изглежда, не ги забелязваше или пък не го бе грижа, когато няколко страници изхвръкнаха на улицата. В късния следобед горещината бе станала непоносима. Тръпчивото вино бе причинило главоболие на Габриел. Той обърна лице към отворения прозорец. Булевардът беше грозен. Фасадите на елегантните стари сгради бяха осеяни с безкрайна поредица от билбордове, рекламиращи луксозни немски коли и американски безалкохолни напитки на население, чиито пари внезапно се бяха оказали без никаква стойност. Парцаливите сенки, хвърляни от дърветата, се полюшваха като пияни над вихрушката от прах и горещ въздух.
Завиха към реката. Алфонсо погледна в огледалото за обратно виждане. Животът му, изпълнен с преследване от военните главорези и нацистките симпатизанти, беше изострил инстинкта му за самосъхранение.