— Защо цари такава бъркотия?
— Вярвате или не, преди беше и по-зле. Преди няколко години една прекрасна личност на име Чела подреди картите по азбучен ред, година по година. Сега това се нарича „Стаята на Чела“. Имиграционните карти от 1963 година са ей там. Последвайте ме. — Рамирес посочи към пода. — Внимавайте за котешки изпражнения.
Двамата изминаха една четвърт от помещението. Имиграционните карти от 1963 година изпълваха дузина стоманени рафтове. Рамирес откри дървените сандъчета, съдържащи картите на пътниците, чиито фамилни имена започваха с К, после ги свали от рафта, поставяйки ги внимателно на пода. Той намери четирима души с фамилия Кребс. Нито един от тях обаче не се оказа Ото.
— Възможно ли е той да не е бил регистриран?
— Разбира се.
— А възможно ли е някой да е взел папката му?
— Това е Аржентина, приятелю. Всичко е възможно.
Обезсърчен, Габриел се облегна на рафтовете. Алфонсо върна имиграционните карти обратно в сандъчето, а него постави на мястото му върху рафта. След това погледна часовника си.
— Имаме час и четиридесет и пет минути до затварянето. Прегледайте картите от 1963 година насетне, а аз ще се заема с тези от шейсет и трета година назад. Губещият черпи.
Откъм реката се зададе гръмотевична буря. През един счупен прозорец Габриел видя светкавиците да проблясват сред подемните кранове на брега. Гъсти облаци закриха късното следобедно слънце. В „Стаята на Чела“ стана почти невъзможно да се вижда. Дъждът плисна внезапно, проникна през зейналите прозорци и намокри ценните папки. Реставраторът у Габриел веднага си представи разтичащото се мастило и заличените завинаги данни.
Той откри картите на още трима мъже с фамилията Кребс: един в партидата от 1965 година, другите двама в тази от 1969-а. Никой от тях не носеше името Ото. Мракът забави темпото на търсенето му до пъплене. За да може да чете, той трябваше да мести сандъчетата близо до някой прозорец, където все още имаше малко светлина. Там се навеждаше, излагайки гърба си на дъжда, докато пръстите му прелистваха книжата.
Девойката от регистратурата се качи и ги предупреди, че остават още десет минути. Габриел беше прегледал картите само до 1972 година. Не му се искаше да идва пак на следващия ден. Той засили темпото.
Бурята спря така внезапно, както бе започнала. Въздухът беше хладен и пречистен от дъжда. Настъпи тишина, нарушавана единствено от шума на водата в улуците. Габриел продължи да търси: 1973… 1974… 1975… 1976 година. Нямаше повече пасажери с фамилия Кребс. Нито един.
Девойката се върна — този път, за да ги изгони да си вървят. Габриел отнесе последното си сандъче обратно на рафта, където откри Рамирес и момичето да си говорят на испански.
— Нещо? — попита Габриел.
Алфонсо поклати глава.
— Докъде стигнахте?
— До края. А вие?
Габриел му каза.
— Мислите ли, че си струва да се връщаме утре?
— Вероятно не. — Той прегърна израелеца през рамо. — Хайде, ще ви черпя една бира.
Девойката взе ламинираните им табелки и ги придружи до долу с товарния асансьор. Прозорците на фолксвагена бяха останали отворени. Потиснат от неуспеха, Габриел се отпусна на мократа седалка на колата. Гръмотевичният грохот на двигателя раздра тишината на улицата. Киара ги последва, когато потеглиха. Дрехите й бяха подгизнали от дъжда.
На две пресечки от архива Рамирес бръкна в джоба на ризата си и измъкна оттам една имиграционна карта.
— Горе главата, мосю Дюран — каза той, като я подаде на Габриел. — Понякога в Аржентина си струва човек да използва същите непочтени тактики като управляващите. В тази сграда има само един ксерокс, на който работи момичето. То щеше да снима едно копие за мен и едно за началника си.
— И на Ото Кребс, ако е все още в Аржентина и е между живите, можеше да му бъде съобщено, че го търсим.
— Точно така.
Габриел вдигна картата.
— Къде беше?
— В документите от четиридесет и девета година. Предполагам, че Чела я е мушнала в грешното сандъче.
Габриел сведе поглед и зачете. Ото Кребс бе пристигнал в Буенос Айрес през декември 1963 година с кораб, тръгнал от Атина. Рамирес посочи номера, написан на ръка най-отдолу: 245276/62.