— Убийствата свързани ли са?
— Може би никога няма да го узнаем със сигурност, но аз смятам, че е така. Енрике Калдерон и Густаво Естрада не са се познавали добре, но бащите им са били приятели. Алехандро Калдерон е бил близък помощник на Хуан Перон, а Мартин Естрада е бил шеф на аржентинската национална полиция в годините след войната.
— И защо са били убити синовете им?
— Да си призная честно, нямам ни най-малка представа. Всъщност нямам и никаква смислена теория. Това, което знам, е, че тръгнаха обвинения сред старата германска общност. Духовете са неспокойни. — Рамирес отпи солидна глътка от бирата си. — Повтарям ви, бъдете предпазлив в Барилоче, мосю Дюран.
Те продължиха да разговарят, докато тъмнината бавно ги обгръщаше, а шумът от нарасналия уличен трафик взе да прониква в стаята. Габриел не харесваше повечето хора, с които се срещаше в работата си, но Алфонсо Рамирес бе изключение. Съжаляваше единствено, че е принуден да го мами.
Говориха за Барилоче, за Аржентина и за миналото. Когато Рамирес попита за престъпленията на Ерих Радек, Габриел му разказа всичко, което знаеше. Това накара аржентинеца да запази продължително мълчание, сякаш преживяваше болката от факта, че хора като Радек си бяха намерили убежище в страната, която той толкова обичаше.
Те се уговориха да се срещнат след завръщането на Габриел от Барилоче, после се разделиха в тъмния коридор. Навън кварталът Сан Телмо бе започнал да се оживява в хладината на вечерта. Габриел повървя известно време сред навалицата по тротоара, докато едно момиче с червен мотоциклет приближи до него и потупа седалката зад себе си.
25. Буенос Айрес • Рим • Виена
Конзолата на сложното електронно оборудване беше немско производство. Микрофоните и предавателите, скрити в апартамента на мишената, бяха от най-високо качество — проектирани и изработени от западногерманските разузнавателни служби в разгара на Студената война, за да следят действията на техните противници от Изтока. Операторът на оборудването беше аржентинец по рождение, макар че можеше да проследи родословното си дърво до австрийското село Браунау ам Ин. Фактът, че това е същото село, където бе роден Адолф Хитлер, му придаваше известна „класа“ сред приятелите му. Когато евреинът спря във входа на блока, наблюдаващият го засне с фотоапарата си с телеобектив. Секунди по-късно, когато девойката с мотоциклета се отдалечи от бордюра, направи снимка и на нея, макар да нямаше голяма полза от това, тъй като лицето й оставаше скрито под черната каска: Той прекара известно време, прослушвайки разговора, който се бе провел в апартамента на мишената, после, доволен, посегна към телефона. Номерът, който набра, беше във Виена. Звукът на немска реч с австрийски акцент беше като музика за ушите му.
В семинарията „Санта Мария дел’Анима“ в Рим един послушник крачеше бързо по коридора на втория етаж и спря пред вратата на стаята, където бе настанен посетителят от Виена. Той се поколеба, преди да почука, след това изчака разрешение да влезе. Широка ивица светлина падаше върху едрата фигура, изтегната на тясното легло. Очите на мъжа блестяха в тъмнината като черни кладенци с нефт.
— Търсят ви по телефона. — Момчето говореше с извърнати очи. Всички в семинарията бяха чули за инцидента на входната врата предишната вечер. — Може да говорите от кабинета на ректора.
Мъжът приседна, спускайки крака на пода с плавно движение. Развитите мускули на раменете и гърба му се раздвижиха под светлата му кожа. Той докосна превръзката на рамото си, после навлече пуловер с поло яка.
Семинаристът поведе посетителя надолу по каменното стълбище, после през малкия вътрешен двор. Кабинетът на ректора беше празен. На бюрото светеше само една лампа, а слушалката на телефона лежеше върху плота му. Посетителят я вдигна. Момчето тихо се измъкна от стаята.
— Открихме местонахождението му.
— Къде е?
Мъжът от Виена му каза.
— Утре сутринта ще отпътува за Барилоче. Ще го очакваш, когато пристигне.
Часовникаря погледна ръчния си часовник и изчисли часовата разлика.