— Искам да благодаря на всички вас, че дойдохте тук тази вечер. Искам също така да благодаря на нашите скъпи приятели и поддръжници за организирането на толкова топлото посрещане пред хотела. — В залата се надигна вълна от смях. — Това, което тези хора явно не разбират, е, че Австрия е за австрийците и че ние ще изберем нашето собствено бъдеще, основаващо се на австрийския морал и на австрийските стандарти за благоприличие. Аутсайдерите и критиците от чужбина нямат право на глас във вътрешните работи на благословена страна като нашата. Ние ще изковем нашето собствено бъдеще, едно австрийско бъдеще, и това бъдеще ще започне след три седмици!
Буря от овации.
26. Барилоче, Аржентина
Администраторката на „Барилочер Тагеблат“ изгледа Габриел с нещо повече от мимолетен интерес, когато той прекрачи прага и се насочи към бюрото й. Тя имаше къса тъмна коса и светлосини очи, открояващи се на привлекателното й, загоряло от слънцето лице.
— Какво обичате? — попита тя на немски, което не бе изненадващо, тъй като „Тагеблат“, както подсказваше името, означаваше ежедневник на същия език.
Габриел също отговори на немски, макар че умело прикри факта, че както и девойката, го владее перфектно. Каза, че е дошъл в Барилоче, за да проведе генеалогично изследване. Заяви, че търси мъж, за когото смята, че е брат на майка му, човек на име Ото Кребс. Имал основание да вярва, че хер Кребс е починал в Барилоче през октомври 1982 година. Щяло ли да бъде възможно да потърси в архивите на вестника за съобщение за смъртта му или за некролог?
Администраторката му се усмихна, разкривайки два реда блестящи равни зъби, после вдигна телефонната слушалка и набра трицифрен вътрешен номер. Искането на Габриел бе предадено на висшестоящ на бърз немски. Девойката помълча няколко секунди, затвори телефона и се изправи.
— Последвайте ме.
Тя го преведе през малка новинарска стаичка, като токчетата й потракваха шумно по застлания с изтъркан линолеум под. Половин дузина служители по ризи стояха облегнати в различни пози на отдих, като пушеха цигари или пиеха кафе. Никой сякаш не забеляза посетителя. Вратата на архива беше открехната. Администраторката светна лампите.
— Сега сме оборудвани с компютри, така че всички статии са събрани в базата данни и могат да се търсят автоматично. Страхувам се, че те стигат само до 1998 година. Кога, казахте, е починал този човек?
— Мисля, че през 1982-а.
— Късметлия сте. Всички некролози са подредени по азбучен ред — на ръка, разбира се, по старомодния начин.
Тя отиде до една маса и повдигна капака на дебел, подвързан с кожа регистър. Водещите страници бяха означени с написани с дребен почерк сигнатури.
— Как казахте, че е името?
— Ото Кребс.
— Кребс, Ото — повтори тя, докато прелистваше напред. — Кребс, Ото… А, ето го. Според регистъра, било е през ноември 1983 година. Все още ли искате да видите некролога?
Габриел кимна утвърдително. Младата жена си записа регистрационния номер и отиде до купчина кашони. Прокара пръст по етикетите и спря, като стигна до този, който търсеше, после помоли Габриел да махне кашоните, струпани върху него. Девойката вдигна капака и отвътре се надигна прах и мирис на гниеща хартия. Защипаните с кламери книжа бяха прибрани в ронещи се, пожълтели картонени папки. Некрологът на Ото Кребс беше скъсан. Тя го залепи с прозрачно тиксо и го показа на Габриел.
— Това ли е мъжът, когото търсите?
— Не знам — отговори искрено той.
Младата жена взе листа от Габриел и бързо го прочете.
— Тук пише, че е бил единствено дете. — Погледна към него. — Това не значи кой знае какво. Мнозина от тях е трябвало да заличат миналото си, за да защитят семействата си, останали в Европа. Моят дядо е имал късмет. Поне е запазил собственото си име.
Девойката отново погледна към него, търсейки очите му.
— Той беше от Хърватия — допълни тя. В тона й имаше съучастническа нотка. — След войната комунистите искали да го изправят пред съда и да го обесят. За щастие Перон му разрешил да дойде тук.