Младата жена отнесе некролога до ксерокса и направи три копия. След това върна оригинала в папката му, нея — в кашона, а копията даде на Габриел. Той се зачете, докато вървяха.
— Според некролога, той е погребан в католическото гробище в Пуерто Блест.
Администраторката кимна.
— То е точно от другата страна на езерото, на няколко километра от чилийската граница. Притежавал е обширна estancia59. Това също го пише в некролога.
— Как да стигна дотам?
— Поемете по главния път, който излиза на запад от Барилоче. Той няма още дълго да е главен. Надявам се, че имате добра кола. Следвайте пътя по брега на езерото, след това се насочете на север. Ще отидете право в Пуерто Блест. Ако тръгнете сега, може да стигнете там преди мръкване.
Двамата се ръкуваха във фоайето. Девойката му пожела късмет.
— Надявам се той да е мъжът, когото търсите — каза тя. — Или може би не. Предполагам, че човек никога не знае в ситуации като тази.
След като посетителят си тръгна, администраторката вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер.
— Той току-що излезе.
— Как се държа с него?
— Постъпих, както ми казахте. Бях много дружелюбна. Показах му каквото искаше да види.
— А какво беше то?
Тя му съобщи.
— Как реагира той?
— Попита за посоката, в която се намира Пуерто Блест.
Линията прекъсна. Девойката бавно върна слушалката на мястото й. Изведнъж почувства празнота в стомаха си. Не се съмняваше какво очаква мъжа в Пуерто Блест. Щеше да го сполети същото, което се бе случило с другите, идвали в този край на Северна Патагония да търсят мъже, които не искаха да бъдат открити. Не изпита жал към него, всъщност го смяташе за нещо като глупак. Нима наистина считаше, че ще заблуди някого с тази нескопосана история за генеалогично издирване? За какъв се мислеше? Сам си беше виновен. Но пък с евреите винаги бе така. Винаги си докарваха беля на главата.
Точно тогава входната врата се отвори и във фоайето влезе жена в лятна рокля. Администраторката вдигна поглед и се усмихна.
— Какво обичате?
Те се отправиха пеш към хотела под палещите лъчи на слънцето. Габриел преведе некролога на Киара.
— В него пише, че е роден в Горна Австрия през 1913 година, че е бил полицай, постъпил е във Вермахта през 1938 година и е взел участие във военните действия срещу Полша и Съветския съюз. Пише също, че два пъти е награждаван с медал за храброст, единия път от самия фюрер. Предполагам, че това е нещо, с което се е хвалел в Барилоче.
— А след войната?
— Нищо до неговото пристигане в Аржентина през 1963 година. Работил две години в някакъв хотел в Барилоче, след това си намерил работа в имение близо до Пуерто Блест. През 1972 година купил имота от собствениците и го управлявал до смъртта си.
— Останали ли са някакви наследници там?
— Според това той никога не се е женил и няма живи роднини.
Пристигнаха в хотел „Еделвайс“. Той представляваше хижа в алпийски стил с полегат покрив, разположена на две пресечки от езерния бряг, на булевард „Сан Мартин“. Габриел бе наел кола на летището по-рано тази сутрин — тойота с двойно предаване. Той помоли обслужващия паркинга да я изкара от гаража, после влезе във фоайето да потърси пътна карта на околността. Пуерто Блест беше точно там, където жената от вестника му бе казала — на отсрещната страна на езерото, близо до чилийската граница.
Потеглиха покрай брега. Пътят се влошаваше, колкото повече се отдалечаваха от Барилоче. През повечето време водата бе скрита от гъста гора. Когато Габриел завиеше или дърветата внезапно оредяваха, езерото проблясваше за кратко под тях, за да изчезне отново зад стената от дървесни стволове.
Габриел заобиколи най-южния му край и намали, за да разгледа ято гигантски кондори, кръжащи около извисяващия се връх Серо Лопес. После пое по тесен черен път през открито плато, обрасло със сиво-зелени трънливи храсти и групи миртови дървета. По планинските ливади стада от издръжливи патагонски овце пасяха лятната трева. В далечината, към чилийската граница, една светкавица проблесна над върховете на Андите.
Докато пристигнат в Пуерто Блест, слънцето бе залязло и селището бе обвито в мрак и тишина. Габриел влезе в едно кафене да попита за посоката. Барманът — нисък мъж с румено лице, излезе на улицата и като сочеше и жестикулираше, им показа пътя.