В същото кафене, на маса близо до вратата, Часовникаря пиеше бира от бутилка и наблюдаваше размяната на информация, която ставаше на улицата. Разпозна стройния мъж с къса черна коса и посребрени слепоочия. На мястото до шофьора седеше жена с дълга тъмна коса. Възможно ли беше тя да е онази, която бе забила куршума в рамото му в Рим? Това нямаше голямо значение. Дори и да не беше тя, скоро щеше да умре.
Израелецът седна зад волана на тойотата и потегли. Барманът влезе обратно в кафенето.
Часовникаря попита на немски:
— Накъде се отправиха тези двамата?
Барманът му отговори на същия език.
Часовникаря допи бирата си и остави пари на масата. Дори и най-малкото движение, като това да извади няколко банкноти от джоба на сакото си, предизвикваше пулсираща болка в рамото му. Той излезе на улицата и се порадва за малко на хладния вечерен въздух, след това се обърна и бавно тръгна към църквата.
Църквата „Света Богородица от планините“ се издигаше в западния край на селото — варосана колониална църквичка с камбанария вляво от портика60. Пред нея имаше настлан с каменни плочи двор, опасан с желязна ограда, над който хвърляха сянка два големи чинара. Габриел се отправи към задната страна на постройката. Гробището се простираше по полегатия склон на хълма, стигащ до гъста борова горичка. Хиляди надгробни камъни и паметници се подаваха сред избуялите бурени като дрипава армия в отстъпление. Габриел постоя за малко с ръце на кръста, угнетен от перспективата да се лута из гробището сред сгъстяващия се мрак в търсене на табела с името на Ото Кребс.
Върна се пред фасадата на църквата. Киара го чакаше в сенчестия двор. Той бутна тежката дъбова врата и откри, че не е заключена. Спътницата му го последва вътре. В лицето го блъсна хладен въздух, изпълнен с аромат, който не беше вдишвал, откакто бе напуснал Венеция: смесица от восък на свещи, тамян, полировка за дърво и плесен — специфичната миризма на католически храм, която не можеше да се сбърка с нищо друго. Колко различно бе тук от църквата „Сан Джовани Кризостомо“ в Канареджо. Нямаше позлатен олтар или мраморни колони, нито извисяващи се абсиди и възхитителна олтарна живопис. Прост дървен кръст висеше над неукрасен олтар, а пред статуята на Девата проблясваше маса с възпоменателни свещи. Цветните стъкла на прозорците по протежение на наоса бяха изгубили колорита си в падащия мрак.
Габриел тръгна колебливо към средата на страничния кораб. Едва тогава от вестиария61 излезе тъмна фигура и пресече олтара. Спря се пред кръста, подви коляно за миг, колкото да се прекръсти, и обърна лице към Габриел. Беше дребен и слаб мъж с черни панталони, черна риза с къси ръкави и свещеническа якичка. Прилично подстриганата му коса беше прошарена на слепоочията, лицето му беше красиво и мургаво, с лека руменина на бузите. Той не изглеждаше изненадан от присъствието на двамата непознати в църквата му. Габриел бавно се приближи до него. Свещеникът му подаде ръка и се представи като отец Рубен Моралес.
— Казвам се Рене Дюран — каза Габриел — и идвам от Монреал.
При тези думи свещеникът кимна, сякаш бе свикнал с посетители от чужбина.
— С какво мога да ви бъда полезен, мосю Дюран?
Габриел му представи същото обяснение, каквото бе дал на жената от „Барилочер Тагеблат“ по-рано същия ден: че е дошъл в Патагония да търси мъж, за когото смята, че е брат на майка му, на име Ото Кребс. Докато говореше, отецът бе скръстил ръце и го гледаше с топъл и благ поглед. Колко различен изглеждаше този свещеник от църковния бюрократ монсеньор Донати или от нелюбезния ректор на „Анима“ — епископ Дрекслер. Габриел се почувстван зле, задето го заблуждаваше.
— Познавах много добре Ото Кребс — рече отец Моралес. — Съжалявам да го кажа, но той не би могъл да е мъжът, когото търсите. Виждате ли, хер Кребс нямаше братя или сестри. Той нямаше никакво семейство. Докато стигне до положението да издържа жена и деца, той… — Гласът на свещеника заглъхна. — Как да се изразя по-деликатно? Той вече не беше толкова добра партия. Годините си бяха взели своето.
— Някога говорил ли ви е за своето семейство? — Габриел направи пауза, после добави: — Или за войната?
Отецът вдигна вежди.
— Аз бях негов изповедник и приятел, мосю Дюран. Обсъждахме доста неща в годините преди неговата кончина. Както повечето мъже от неговото време, хер Кребс бе видял много смърт и разруха. Беше извършил и дела, от които дълбоко се срамуваше и се нуждаеше от опрощение.
61
В католическите църкви — място за пазене на църковните одежди и църковната утвар. — Б.пр.