— И вие му дадохте това опрощение?
— Дадох мир на духа му, мосю Дюран. Аз чух неговата изповед и му наложих покаяние. В рамките на католическата вяра подготвих душата му за срещата с Бог. Ала притежавам ли аз — един обикновен свещеник от селска енория — властта да опростя такива грехове? Дори аз не съм сигурен в това.
— Може ли да узная някои от нещата, които сте обсъждали? — попита Габриел колебливо. Знаеше, че бе стъпил на нестабилна теологична почна и отговорът бе такъв, какъвто бе очаквал.
— Много от дискусиите, които съм водил с хер Кребс, бяха по време на изповед. Останалите бяха под знака на приятелството. Не би било благопристойно да ви разкривам естеството на тези разговори сега.
— Но той е починал преди двайсет години.
— Дори и мъртвият има право на тайна.
Габриел дочу гласа на майка си, началните слова на нейните показания: Няма да разкажа всички неща, които видях. Не мога. Дължа това повече на мъртвите.
— Това би ми помогнало да разбера дали този мъж е бил моят вуйчо.
Отец Моралес му отправи обезоръжаваща усмивка.
— Аз съм обикновен селски свещеник, мосю Дюран, но не съм пълен глупак. Освен това познавам много добре моите енориаши. Наистина ли вярвате, че сте първият човек, дошъл тук, претендирайки, че търси изчезнал роднина? Напълно сигурен съм, че Ото Кребс не би могъл да е вашият вуйчо. Но не съм толкова сигурен, че вие наистина сте Рене Дюран от Монреал. А сега ме извинете.
Той се обърна да си върви. Габриел докосна ръката му.
— Ще ми покажете ли поне гроба му?
Отецът въздъхна, после погледна към цветните прозорци. Те бяха станали черни.
— Тъмно е — рече той. — Дайте ми минутка.
Отец Моралес прекоси олтара и изчезна във вестиария. Секунди по-късно излезе, облечен в светлокафява винтяга, като носеше голям електрически фенер. Изведе ги през страничната врата и ги поведе по чакълена пътека, минавала между църквата и жилището му. В края на пътеката имаше покрита порта. Свещеникът дръпна резето, включи фенера и мина Напред да им показва пътя в гробището. Габриел вървеше до него по тясната пътека, обрасла с бурени. Киара бе крачка по-назад.
— Вие ли водихте погребалната служба, отец Моралес?
— Да, разбира се. Всъщност самият аз трябваше да се погрижа за приготовленията. Нямаше кой друг да го направи.
Някаква котка се измъкна иззад една надгробна плоча и спря на пътеката пред тях, а очите й светнаха като жълти фарове на светлината на фенера. Отец Моралес изшътка и котката изчезна сред високата трева.
Наближиха дърветата в дъното на гробището. Свещеникът сви наляво и ги поведе през висока до коленете трева. Тук пътеката беше твърде тясна, за да вървят един до друг, така че тръгнаха в колона по един, а Киара се опираше на ръката на Габриел.
Като наближи края на редица надгробни плочи, отец Моралес спря и насочи фенера надолу под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Лъчът освети обикновена надгробна плоча с името на Ото Кребс. Върху нея като година на раждането бе отбелязана 1913-а, а като година на смъртта — 1983-а. Над името, под малко овално стъкло, надраскано и потъмняло от времето, се виждаше снимка.
Габриел се наведе и като избърса слоя прах, се взря в лицето на снимката. Очевидно бе правена доста години преди смъртта му, защото фотографираният мъж бе на средна възраст, навярно в края на четиридесетте. Габриел бе сигурен само в едно. Това не беше лицето на Ерих Радек.
— Предполагам, че не е вашият вуйчо, мосю Дюран?
— Сигурен ли сте, че това е неговата снимка?
— Да, разбира се. Аз самият я намерих в касата, която съдържаше някои от личните му вещи.
— Вероятно няма да ми позволите да видя неговите вещи.
— Те вече не са у мен. А дори и да бяха…
Оставяйки изречението недовършено, отец Моралес подаде фенера на Габриел.
— Сега ще ви оставя сами. Мога да намеря пътя си и без светлина. Бъдете така любезен да го оставите пред вратата на жилището ми, когато си тръгвате. За мен беше удоволствие да се запозная с вас, мосю Дюран.
След тези думи той се обърна и изчезна сред надгробните плочи.
Габриел погледна към Киара.
— Трябваше да е снимката на Радек. Той е отишъл в Рим и е получил от Червения кръст паспорт на името на Ото Кребс. Кребс е отишъл в Дамаск през 1948 година, после е емигрирал в Аржентина през 1963-а. Кребс се е регистрирал в аржентинската полиция в този окръг. Това трябваше да е Радек.