— Това ми звучи като заплаха, Ейдриън.
— Не, просто е съвет — отвърна Картър. — Това е реалната политика. Зарежи го. Откажи се. Изчакай го да умре и забрави, че изобщо се е случило.
— Не — обади се Шамрон.
Погледът на Картър се премести от Габриел върху него.
— Защо ли знаех, че такъв ще бъде твоят отговор?
— Защото аз съм Шамрон и никога не забравям.
— Тогава, предполагам, трябва да измислим някакъв начин да се справим с тази ситуация, без моята служба да бъде завлечена в помийната яма на историята. — Американецът погледна часовника си. — Става късно. Огладнях. Какво ще кажете да хапнем?
През следващия час, докато се гощаваха с печена патица и див ориз в осветената със свещи трапезария, името на Ерих Радек не бе споменавано повече. „Има си ритуал за случаи като този — винаги казваше Шамрон, — ритъм, който не може да бъде нарушен“. Имаше време за трудни преговори и време да се отпуснеш в компанията на спътник, който обикновено взема присърце твоите проблеми.
И така, по любезното настояване на Картър, Шамрон се съгласи да бъде развлечението на вечерта. За известно време той игра ролята, която се очакваше от него. Разказваше истории за нощни преходи през вражески земи, за откраднати тайни и победени неприятели, за провали и нещастия, които съпровождат всяка кариера, особено дълга и активна като неговата. Очарован, Картър остави вилицата си, запален от пламенността на Шамрон. Габриел наблюдаваше мълчаливо дуела от своята позиция в края на масата. Знаеше, че е свидетел на завербуване. „Перфектното вербуване — винаги казваше Ари — е по същество едно перфектно съблазняване. То започва с малък флирт, с признаване на чувства, които е по-добре да останат недоизказани. Едва когато почвата бъде подготвена напълно, тогава се посява семето на предателството“.
Докато хапваха топъл ябълков пай с кафе, Шамрон започна да говори не за своите подвизи, а за себе си: за детството си в Полша, за болката от бурния полски антисемитизъм, за скупчването на буреносни облаци отвъд границата — в нацистка Германия.
— През 1936 година майка ми и баща ми решиха, че трябва да напусна Полша и да замина за Палестина — каза Шамрон. — Те щяха да останат с двете ми по-големи сестри, докато видят дали нещата ще се подобрят. Както много други, чакаха твърде дълго. През септември 1939 година чухме по радиото, че германците са нахлули. Разбрах, че никога повече няма да видя семейството си.
Старият мъж замълча за момент. Докато палеше цигарата си, ръцете му слабо трепереха. Посевът му бе засят. Неговото искане, макар и неизречено, беше ясно. Той нямаше да напусне тази къща, без Ерих Радек да му бъде вързан в кърпа, и Ейдриън Картър щеше да му помогне да го направи.
Когато се върнаха във всекидневната за вечерното заседание, на масичката за кафе пред дивана бе поставен касетофон. Картър, отново в креслото си близо до огъня, натъпка английски тютюн в лулата си. Запали клечка кибрит и докато изпускаше дима от устата си, кимна към рекордера и помоли Габриел да бъде така добър. Габриел натисна бутона за прослушване. Двама мъже започнаха да разговарят на немски, единият с швейцарски акцент от Цюрих, другият — с виенски. Габриел разпозна гласа на мъжа от Виена. Беше го чул седмица по-рано в кафе „Централ“. Гласът принадлежеше на Ерих Радек.
Към тази сутрин общата стойност на сметката възлиза на два и половина милиарда долара. Приблизително един милиард от тях са в брой, разделени поравно в долари и евро. Останалата част от парите са инвестирани — обичайната такса, ценни книжа и облигации, заедно със значителна сума от недвижимо имущество…
Десет минути по-късно Габриел се пресегна и натисна бутона за спиране. Картър изтръска пепелта от лулата си в камината и бавно я натъпка с тютюн.
— Този разговор се състоя във Виена миналата седмица — каза той. — Банкерът е мъж на име Конрад Бекер. Той е от Цюрих.
— А сметката? — попита Габриел.
— След войната хиляди бягащи нацисти решили да се укрият в Австрия. Те носели със себе си плячкосани вещи на стойност няколкостотин милиона долара: злато, пари в брой, предмети на изкуството, бижута, сребърни съдове, килими и гоблени. Скъпоценностите били скрити из целите Алпи. Много нацисти искали да възкресят миналото величие на Райха и желаели да използват плячката си, за да подпомогнат постигането на тази цел. Малка част от кадровия офицерски състав си давала сметка, че престъпленията на Хитлер били толкова огромни, че трябвало да мине поне едно поколение или дори няколко, преди националсоциализмът отново да се съживи. Те решили да депозират голяма сума пари в швейцарска банка и да приложат към сметката уникален пакет с инструкции. Тя можела да бъде отблокирана само с писмо от австрийския канцлер. Виждате ли, те вярвали, че щом революцията е започнала в Австрия с Хитлер, тази страна отново ще бъде изворът на нейното съживяване. Отначало само пет души знаели номера на сметката и паролата. Четирима от тях починали. Когато петият се разболял, той потърсил някой, на когото да я повери.